Джефри Дивър - Колекционерът на кости

- Значи травма на врата.

- С4.

- А, да.

С4 е демилитаризираната зона на гръбначния стълб. Гръбначна травма над четвъртия шиен прешлен щеше да го убие. Ако нараняването беше под С4, щеше да си възвърне в известна степен движенията на ръцете. Но травмата на прос­ловутия четвърти прешлен го остави жив, макар и напълно парализиран. Не можеше да движи ръцете и краката си. По­вечето коремни и междуребрени мускули бяха също парали­зирани, дишаше главно с диафрагмата. Можеше да движи главата и врата и леко - раменете. Единственото нервче, по­жалено от дебелата дъбова греда, му позволяваше да мести безименния пръст на лявата си ръка.

Райм спести на лекаря сапунената опера за годината след нещастието. Черепната тракция: хващане с клещи за черепа и разтягане на гръбначния стълб. Дванадесет седмици в гипс - скафандър от пластмаса и желязо около врата му, - за да го държат неподвижен. Вентилационният апарат и нервните сти­мулатори за поддържане на дишането. Катетрите. Операци­ите. Паралитичният илеус 32, язвите, предизвикани от стреса, намаленото кръвно налягане, брадикардията 43; натъртвани­ята, причинени от залежаването, които преминаваха в рани по цялото тяло, мускулните спазми, които заплашваха да обездвижат скъпоценния му пръст; отвратителните отразени бол­ки и бодежи в иначе безчувствените крайници.

Все пак реши да каже на Бъргър за последния си проблем.

Автономна дизрефлексия.

Напоследък се появяваше доста често. Сърцебиене, висо­ко кръвно налягане, главобол. Можеше да се причини от не­що съвсем просто, запек например. Нямаше как да го предот­врати, освен като избягва стреса и физическите натоварвания.

Специалистът по травми на гръбначния стълб, доктор Питър Тейлър, бе особено загрижен от зачестяването на пристъпите. Последният, преди един месец, бе толкова силен, че Тейлър даде пълни инструкции на Том как да действа, без да чака медицинска помощ. Болногледачът програмира телефона за автоматично набиране на номера на лекаря. Тейлър предупреди, че някой по-силен пристъп може да доведе до удар или инсулт.

Бъргър изслуша фактите с известно съчувствие и каза:

- Преди да се захвана с настоящата си работа, специ­ализирах в гериатричната ортопедия. Занимавах се главно с изкуствени стави. Нямам много големи познания в невроло­гията. Нямате ли някакви шансове за възстановяване?

- Никакви. Състоянието ми не се променя - каза бързо Райм. - Разбирате проблема ми, нали, докторе?

- Предполагам. Но искам да го чуя от вашата уста.

Райм тръсна глава, за да отметне един непослушен ки­чур коса:

- Всеки има право да се самоубие.

- Не съм съгласен. В повечето общества може да имате възможността, но не и правото да го направите. Има разлика.

Райм се изсмя горчиво:

- Не съм голям философ. Но аз нямам дори възмож­ността. Точно затова ми трябвате.

Линкълн Райм бе молил четирима лекари да го убият. И четиримата бяха отказали. Тогава реши: „Добре, просто ще спра да ям.“ Но опитът да се самоубие с глад бе истинс­ко мъчение. Навлече си непоносими стомашни колики и главобол. Загуби съня си. Затова се отказа. По-късно, в един много нелеп разговор, помоли Том да го убие. Младежът направо избухна в сълзи (единственият път, когато бе пока­зал някакви чувства) и каза, че сърце не му дава. Можеше да седи и да гледа как Райм умира, да не му окаже първа помощ при някой пристъп, но не и да го убие.

После се случи чудо. Ако можеше да се нарече така.

След издаването на „Сцени на престъплението“ дойдоха журналисти, за да го интервюират. Една статия в „Ню Йорк Таймс“ съдържаше следния цитат от автора Линкълн Райм:

„Не, не смятам да пиша други книги. Всъщност следва­щият ми голям план е да се самоубия. Истинско предизвика­телство. Търся някого да ми помогне.“

Тези редове привлякоха вниманието на Психологичес­кия отдел на нюйоркската полиция и на няколко души, свър­зани с миналото на Райм, най-осезателно Блейн. (Която му каза, че е полудял, че мисли само за себе си - също както по време на брака им - и че след като така и така е дошла, нека му каже, че смята да се омъжи отново.)

Статията бе привлякла вниманието и на Уилиам Бър­гър, който една нощ се обади неочаквано от Сиатъл. След няколко минути любезничене лекарят обясни, че е чел ста­тията. След неловко мълчание попита: „Чували ли сте за ор­ганизацията „Лете“?“

Райм беше чувал. Това бе група лекари, привърженици на евтаназията, с които се опитваше да се свърже от месеци. Бяха доста по-радикални от „Сейф пасидж“ или „Хемлок“.