Лий Чайлд - Накарай ме

— И какво стана след това? — попита Ричър.

— Майкъл замина за Оклахома. Беше в някакво малко градче, недалече от Тулса. Отначало изпращаше съобщения по телефона. После започна да го прави все по-рядко. Но беше добре, доколкото можехме да разберем. Един ден прати съобщение, че скоро се прибира у дома. Не уточни кога, нито защо. И оттогава не сме го чували.

— Кога се обади Питър в полицията?

— Почти веднага след това. А после започна да се обажда на всички.

— Включително и в Белия дом?

— Аз го посъветвах да не го прави. Естествено, никой не искаше да го чуе. В Америка има половин милион бездомници с психични проблеми. Никой не би започнал издирване на един определен мъж. Как биха могли? И защо биха го направили? Майкъл не е агресивен и не е на лекарства. Не представлява опасност за никого.

— Не провериха ли поне при този приятел?

— Не се съмнявам, че знаете как е. От вашата собствена работа. Изведнъж се оказва, че разполагате само с едно име, което не означава кой знае какво, и някакъв адрес, който никой не си спомня както трябва.

— Значи самоличността на този приятел не е установена?

— Дори не знаем дали е мъж или жена.

— А социалното настаняване?

— Нямаше такова. Майкъл явно бе отседнал при своя непознат приятел. И сигурно изобщо не бе работил, дори на непълно работно време.

— Какво стана после?

— Питър очевидно не беше готов да се откаже. Затова продължи да го издирва сам. Отначало успя да накара хората от телефонната компания да му помогнат. Той може да бъде много настоятелен, когато трябва. От компанията проследиха телефона на Майкъл. През последния ден, през който го бяха виждали на екраните си, телефонът се беше движил в югозападна посока от една клетка към следващата, от околностите на Тулса към Оклахома Сити, със средна скорост от осемдесет километра в час. Питър смята, че е бил в автобус. Според него Майкъл е взел автобуса от Тулса до Оклахома Сити.

— Защо?

— За да се качи на влака за Чикаго.

Ричър кимна. На влака. Беше неизбежно.

— От Оклахома Сити потеглят влакове и в други посоки — каза Чан.

Сестрата на Маккан отговори:

— Питър смята, че Майкъл се е прибирал у дома. Сигурен е. И наистина, отначало телефонът се е движил на север, в правилната посока, със съответната скорост. Но след това се е изключил.

— Защото е стигнал твърде далече. И при нас стана същото нещо. Последната клетка на мобилната мрежа е на около деветдесет минути северно от Оклахома Сити. След нея няма никакво покритие.

— Но телефонът така и не се е включил отново.

— Питър каза ли за това на полицията?

— Разбира се.

— И какво му отговориха?

— Казаха му, че телефонът се е опитвал да улови сигнал толкова дълго време, че батерията се е изтощила. А след това Майкъл не е успял да го зареди, защото в Чикаго са му го откраднали. Фактът, че не беше отишъл при баща си, според тях не означавал, че не се е върнал в града. И така нататък, и така нататък. Имаха и друга теория: че телефонът му е бил откраднат още в Тулса или Оклахома Сити и крадецът го е взел със себе си в автобуса и във влака, но не е успял да го отключи, отказал се е от него и го е захвърлил. А междувременно Майкъл все още е в Оклахома или пък е отишъл на някакво съвсем друго място, например в Сан Франциско.

— Защо в Сан Франциско? — попита Ричър.

Сестрата на Маккан обясни:

— В Сан Франциско има много бездомници. Полицаите смятат, че този град им действа като магнит. Мислят си, че хората продължават автоматично да ходят там, сякаш още е шейсет и седма година.

— Какво смята Питър за тази вероятност?

— Смята, че е вероятност. Нищо повече.

— И тогава е наел Кийвър?

— Тогава започна да търси човек, когото да наеме.

— По интернет?

— Отначало да.

— Разкажи ни за неговия интерес към интернет — каза Ричър.

Дъщерята отново влезе в кабинета, за да каже на майка си, че гостите си тръгват. Двете излязоха заедно, за да се сбогуват с тях, и Ричър чу как шумът от разговорите навън се промени и стана по-протяжен и бавен, като от хора, които си казват „довиждане“, а след това чу как започнаха да се затварят врати на автомобили и да се запалват двигатели, а колите да се отдалечават една по една.

Пет минути по-късно в къщата цареше абсолютна тишина.

Никой не се върна обратно в кабинета със спуснати капаци на прозорците. Ричър и Чан останаха сами в сумрака. Изминаха още пет минути. Не се случи нищо. Двамата отвориха вратата и погледнаха навън. Вътрешният коридор беше празен. На стената имаше фотографии в сребърни рамки. Историята на едно семейство, разказана в хронологичен ред. Първо се виждаше една двойка, след това двойка с бебе, двойка с малко дете, двойка с момиче, двойка с девойка. Тримата остаряваха заедно снимка по снимка.