Лий Чайлд - Накарай ме

— Доста странна молба.

Дъщеря му Емили, седнала настрани с кръстосани крака, следеше разговора между тях и местеше поглед от лицето на единия към другия, все едно гледаше тенис. Чан правеше същото.

— В спалнята ли е пистолетът? — попита Ричър.

— В интерес на истината, да — кимна Леър.

— По-добре да го държиш в коридора. Рядко се случва някой да нахлуе в къщата посред нощ. Освен това ще бъдеш твърде замаян от съня, за да реагираш ефективно. Десничар ли си?

— Да.

— В такъв случай трябва да го държиш на около два метра от входната врата, от дясната страна. В някое чекмедже или шкаф. Или с ръкохватката нагоре в декоративна ваза. На някоя масичка. Струва ми се, че това ще свърши работа.

— Във вашата фирма се занимавате и с консултации по безопасност и охрана, така ли?

— Стремим се да предлагаме широк спектър от услуги.

— Прав е, татко — каза Емили. — Няма смисъл да го държиш в спалнята.

— Технически погледнато, нашият съвет би бил да скриете по едно огнестрелно оръжие във всяка основна зона на къщата. Със сигурност трябва да има едно в спалнята, но освен това и в кухнята, в дневната, във фоайето пред входната врата, на втория етаж, ако има такъв, в подземието, ако има такова, и в гаража.

— А къде е най-добре, ако имаш само един? — попита Емили.

„Ако имаш само един“, чу Ричър.

— Най-добре е да се действа от математическа гледна точка — отговори Чан. — Статистически погледнато, повечето неприятности започват от входната врата.

— Сериозно ли говорите? — каза Леър. — Да го преместя ли?

— По-добре да попиташ мама — каза Емили.

Точно в този момент сестрата на Маккан се върна с нова кана с чай и поднос с торта.

— Какво да ме попита?

— Дали да премести пистолета си в коридора.

— И защо да го прави?

— По съвет на една логично разсъждаваща дъщеря и на двама консултанти по безопасност и охрана.

— Как изобщо стигнахте до тази тема? Важно ли е?

„Не бива да ѝ казваме. Не сега.“

— Не, попитах само от професионален интерес, нищо повече — каза Ричър.

Минута по-късно темата се беше изпарила от разговора и вече беше забравена от всички с изключение на Чан, която го погледна въпросително: „Какво става, по дяволите?“. Ричър разсеяно се почеса по носа с ръба на показалеца, така че останалата част от ръката му да скрие устните, с които беззвучно произнесе: „Изключи си телефона“.

— Добре ли сте? — попита ги сестрата на Маккан.

Ричър се обърна към нея.

— Разкажи ни за уебсайтовете, в които е влизал Майкъл.

Сестрата на Маккан им разказа, че когато започнал да проверява какво има в компютъра на неговия син, Питър много бързо научил две неща. Първото било, че е възможно в програмите да бъдат заложени капани, така че отварянето на списъка с посещаваните уебсайтове да е равносилно на изтриването му. Освен ако не го отвориш точно както трябва, което той очевидно не можел да направи. Защото не знаел как.

Но подобно на много други програми, свалени от интернет, и тази не работела съвършено. Имала един миниатюрен дефект. Първият отворен екран оставал видим на монитора на компютъра за около половин секунда. След това изчезвал. Напълно. Без да остави следа.

Второто нещо, което научил, било колко малко продължава половин секунда. И в същото време — колко много. За половин секунда една добре изстреляна от питчъра топка може да прелети над цялото бейзболно игрище. А в паметта могат да се съхранят много неща. Въпрос на вяра, а не на мисъл. Някакъв древен фокус на съзнанието, ретината и остатъчните образи. По-добре е да не се гледа точно към екрана, а да се обхване с периферното зрение.

С тази разлика, че екраните не означавали нищо. Виждала се само дълга поредица от цифри и букви, все едно някой търкалял топка по горната част на клавиатурата. Поредицата изглеждала напълно случайна.

— И тъй като Питър си е Питър, се зае да разбере каквото може за това, срещу което се е изправил. А то се оказа Дълбоката мрежа. Но за нея нямаше откъде да се научи. Двамата проведохме няколко стряскащи разговора по този въпрос. Мислим си, че контролираме ситуацията. Относително казано. Но не е така. Там някъде има цял един таен свят, за който не знаем нищо. И този свят е десет пъти по-голям от нашия. В него има хора, които разговарят помежду си. И правят откачени неща, които не разбираме. Като в някакъв научнофантастичен филм.

— Имаше ли нещо определено, за което трябваше да ви помогне Уестуд, или въпросите ви към него бяха по-общи?