Лий Чайлд - Накарай ме

Не се чуваше нищо. Нито гласове, нито стъпки.

Двамата излязоха от кабинета в коридора. Чувстваха се така, все едно имаха право на това. Беше им позволено. Или поне вече не им беше неудобно. Все пак гостите си бяха тръгнали. Нямаше нужда да се крият. Завиха в посоката, в която предполагаха, че се намира изходът, и продължиха с тихи предпазливи стъпки. Фотографиите в сребърни рамки се заредиха отново на стената. Бяха нова партида, на различно място. Но разказваха същата история. Двойката беше със студентка, двойката беше с кална студентка във футболен екип, която държеше купа, двойката беше с абсолвентка на празненството за дипломирането.

Все така не се чуваха нито гласове, нито стъпки.

Двамата продължиха по коридора, покрай стая със звукоизолирани стени, гигантски екран и цяла гора от вертикално разположени колони. Вътре имаше три отделни стола, като всеки от тях можеше да се накланя назад и си имаше собствено отделение за поставяне на чаша. Домашно кино. Ричър никога не беше виждал такова.

Не се чуваше нищо.

Двамата излязоха в преддверието. На това място архитектурата на къщата се променяше: от вила в традиционна ловна хижа. Таванът изведнъж ставаше по-висок и към него се издигаха възлести подпорни греди разположени във формата на буквата „Л“. От тях висяха черни полилеи от ковано желязо с осветителни крушки, които наподобяваха свещи. Имаше дебели кожени дивани — дълбоки, широки и просторни, с карирани одеяла на облегалките за повече цвят. От алеята пред къщата се чу кола. Разнесоха се глухи метални шумове от отваряне и затваряне на автомобилни врати. Стъпки по алеята, застлана с каменни плочи.

Входната врата се отвори. По коридора се чуха тежки стъпки. Доктор Евън Леър влезе вътре. Когато видя Ричър и Чан, той спря.

— А, здравейте.

Гласът му изразяваше донякъде гостоприемство и донякъде въпрос. Интонацията му беше съвършено дружелюбна и открита, но все пак с една миниатюрна доза нетърпение, все едно в действителност му се искаше да каже: „Не си ли тръгнаха всички гости?“. След това зад гърба му се появи дъщерята, все още по риза и бански костюм, сложи ръка на рамото му и каза:

— Явно е нещо, свързано с Майкъл. Мама говори с тях. — Тя го заобиколи, за да ги доближи, и протегна ръка. — Здравейте, аз съм Емили.

Новодошлите се представиха и я поздравиха за предстоящата сватба. После пристигна и сестрата на Маккан, като правеше някакъв неопределен жест, все едно си изтупваше ръцете.

— Извинявам се, но занесохме парче торта и чаша чай с лед на пазача на портала. Това беше най-малкото, което можехме да направим заради него. Заради нас имаше много работа този следобед.

— Дадохте ли му списък с гостите предварително? — попита Ричър.

— Да, това е задължително.

— Значи трябваше да му дадете само половин парче торта. Защото ни пусна, без да ни провери.

— Майкъл все още ли е изчезнал? — попита Евън.

— Знаеш, че е така, татко — каза Емили.

— И Питър най-сетне е започнал да го търси? За това ли става въпрос?

— Чичо Питър го търси през цялото време.

— Ами той не е тук. И двамата не са тук.

— Извиняваме се, че ви притесняваме — каза Ричър.

— Седнете — каза Емили. — Моля ви.

В крайна сметка петимата се озоваха на два срещуположни дивана: Ричър и Чан потънаха в краищата на единия, след като им бяха сервирали чай с лед в стъклени чаши с подложки на масички за кафе, които наподобяваха стари пътнически сандъци, а на дивана срещу тях в редица се разположи семейство Леър: Евън и Лидия седяха в двата края, а по средата беше Емили — висока и стройна, със златист слънчев загар. Американската мечта.

— Питър се е справил добре с телефонната компания — каза Ричър. — Не е лесно да се сдобиеш с такава информация.

— Говорим за Чикаго — обясни сестрата на Питър. — Помогнал му е някакъв познат на друг познат, който работи в профсъюзите.

— А след като Питър подхожда толкова щателно към нещата, сигурно не е отхвърлил по принцип теориите за телефона, който е бил откраднат преди или след пътуването с влака. В Тулса, Оклахома Сити или Чикаго. Или поне не го е направил веднага. Но сигурно си е помислил, че има поне същата вероятност по пътя да се е случило нещо друго.

— Във влака? — попита Емили.

— Или не. По една случайност знаем за кой влак става дума. Влакът спира на едно място, преди да пристигне в Чикаго. Малко градче, което се казва Мадърс Рест.

Сестрата на Маккан не реагира по никакъв начин.