Лий Чайлд - Накарай ме

— Мадърс Рест е по средата на нищото — продължи Ричър. — И е последното известно местоположение на Кийвър. Според мен Питър е достигнал до заключението, че Майкъл е слязъл от влака там. Точно затова телефонът му така и не е излязъл от другата страна на мъртвата зона. Според мен Питър е изпратил Кийвър, за да провери какво става.

— Е, това е добре, нали така? — каза Евън. — Ако наистина е там, Кийвър ще го открие.

Ричър не отговори.

— Но все още не го е открил — въздъхна сестрата на Маккан. — Питър не е получавал никаква информация от него от три дни насам. Явно не става нищо. Освен ако точно в този миг не се кани да ми се обади, за да ми съобщи добрата новина.

Тези думи явно я накараха да си спомни за времето, защото тя се пипна по китката, като търсеше часовник на нея, а след това присви очи към далечната кухня, за да види колко е часът на дисплея на микровълновата печка.

— В Чикаго вече е минало времето за вечеря — отбеляза тя. После посочи някъде встрани от Ричър. — Ще ми подадеш ли телефона?

Телефонът беше на сандъка с неговия чай. Апаратът беше по-голям, с по-извити форми и по-тежък от обичайното. Пластмасата изглеждаше по-качествена. Все пак беше безжичен, сравнително съвременен модел, но беше от първите. Ако не е повреден, защо да се сменя? Телефонът имаше прозрачно прозорче, в което да се записват номера за бързо избиране, а най-отгоре имаше място за собствения му номер, което някой беше попълнил с красиви цифри, изписани с молив: започваше с код 480, последван от още седем цифри. Ричър подаде телефона на сестрата на Маккан, за да провери дали има сигнал.

— Работи — каза тя.

— Колко е голямо това градче, което се казва Мадърс Рест? — попита Евън.

— Много е малко — отговори Ричър.

— Защо се казва така?

— Никой не знае.

— Как така му трябват три дни, за да претърси едно много малко градче?

— Зависи колко подробно търси. Можеш да изкара и три седмици, ако търси навсякъде, отваря всяка врата и поглежда под всеки храст. Точно това си представям. Представям си човек, на който му излизат мазоли от обикаляне. Става дума за старомодно полицейско разследване, по най-традиционния начин. Първо проследява телефона през компанията с помощта на някой познат от профсъюзите, после проверява разписанието на влаковете и се опитва да познае дали е останал във влака, или е слязъл и накрая претърсва физически мястото. Време и пространство. Стомана и желязо. Изтъркани подметки и работа до късно през нощта. Някой умен човек сигурно би го нарекъл „аналогова работа“.

— Предполагам, че понякога се налага да се работи и по този начин.

— Но ние чухме, че Питър е бил като обсебен от възможностите на интернет. Обадил се е на един журналист от Лос Анджелис, който пише за научни пробиви — общо деветнайсет пъти, за да говори с него. Дали този интерес е бил нещо отделно? Как е свързан с място, на което дори няма покритие на мобилните телефони?

Сестрата на Маккан отговори:

— Не е бил нещо отделно. А нещо успоредно. Той е решил, че може да му покаже къде е Майкъл. Че Майкъл сигурно е говорил с подобни на него хора в тайните уебсайтове. Може би е отишъл някъде по определена причина. Може би го е обсъдил с някого. За известно време възлагахме големи надежди на господин Уестуд. Смятахме, че е възможно ключът към разрешаването на загадката да е в него. Но Питър беше твърде настоятелен. А в крайна сметка настоятелността може да се окаже нещо лошо. Ти го каза — обаждал се е деветнайсет пъти. Аз се опитах да го предупредя.

— И все пак дали е намерил тези уебсайтове?

— Ще донеса още чай — каза сестрата на Маккан.

Тя се изправи и взе каната от пътническия сандък, а каната закачи телефона, така че той се завъртя на мястото си без видимо триене — пластмаса върху кожа. Ричър видя изписаните с молив цифри, които бавно се въртяха пред очите му като спица на велосипедно колело. Код 480, последван от още седем цифри.

„Финикс, щата Аризона. Там, където отиваме.“

„Вече пътуваме натам.“

„Време е да започнеш да се оглеждаш през рамо.“

„Половин парче торта.“

— Евън, може ли да ти задам един личен въпрос? — каза Ричър.

Доктор Леър постъпи така, както правят повечето мъже, когато чуят този въпрос — погледна озадачено към него, после сви рамене с престорена невинност.

— Разбира се.

— Държиш ли пистолет в къщата?

— Важно ли е?

— Просто ми е любопитно.

— В интерес на истината, да.

— Може ли да го погледна?