Лий Чайлд - Накарай ме

Първичната част от мозъка му подсказа, че жените обикновено заемат половината, която е по-близо до банята, и той заобиколи тичешком голямото легло, отрупано с възглавници, за да стигне до нощното шкафче, на което нямаше нищо друго освен будилник и неотворена книга.

В същия момент чу как разбиха входната врата.

Той рязко дръпна към себе си чекмеджето под книгата и видя очила за четене, хапчета за глава, пакетче салфетки и един „Колт Питон“ с петнайсетсантиметрова цев. Револверът беше с орехова ръкохватка, набраздена за по-удобно хващане и лакирана до блясък, огромно туловище от синкава стомана и мощни патрони калибър .357 „Магнум“. Чудовищно оръжие за нощното шкафче. В някои отношения беше интелигентен избор. В него нямаше нищо сложно. Нямаше предпазител и не засичаше. Но в други отношения беше глупаво. Тежеше почти килограм и половина. Беше твърде тежко, за да го вдигне човек, който все още примигва сънено. А откатът щеше да е толкова силен, че ръката на сънения човек щеше да пробие таблата на леглото.

Ричър го взе и провери барабана. Всички гнезда бяха заредени. Револвер. Шест патрона.

Той чу тежки стъпки в коридора. Бяха влезли през входната врата. Два метра вдясно. Двама души. Към задния вход сигурно се приближаваше трети. Ако имаше такъв. Минаваше по декоративната алея, между осветителните тела със слънчево захранване, през портата.

„Заповядайте, моля.“

В чекмеджето нямаше резервни патрони. В барабана имаше шест. Ричър се върна до вратата на спалнята. Продължаваше да чува тежки стъпки по коридора. После излезе навън и отново мина покрай фотографиите в сребърни рамки, този път странично, като държеше револвера на една ръка разстояние от тялото си и не откъсваше поглед от мушката на цевта, която виждаше съвсем ясно, докато всичко останало беше размазано. Светлината беше мека и неясна зад плътните капаци на прозорците и къщата беше изпълнена със сумрачни сенки.

Той спря на прага. От лявата му страна беше семейство Леър, все още на дивана, но тримата вече започваха да се раздвижват. Първоначалният шок отстъпваше място на страха. А в случая на Емили и на яростта. Тя щеше да избухне. Родителите ѝ щяха да се свият на топка. От дясната му страна беше диванът, на който бяха седели двамата с Чан, а зад него се виждаше част от вратата.

Той видя силуета на рамо в движение. Човешка фигура, очертана на светлината. Напрегната и готова за действие.

От лявата страна на Ричър, през плъзгащите врати, в задния двор на къщата се виждаше още един мъж. Той мина зад масата със сватбените подаръци. После отново излезе на открито. Беше с черна тениска и черен панталон. И с „Ругър П85“ със заглушител. Беше приведен и го държеше ниско долу, почти до високите си обувки. Които също бяха черни.

Ако не друго, поне бяха облечени подходящо, дяволите да ги вземат.

Но къде беше Чан?

Ричър не искаше да стреля, без да знае къде е тя. Не и с такъв патрон. Не и в нейната посока. В къщата имаше твърде много сенки. Контрастът между светлината и сенките беше твърде заслепяващ. Имаше твърде много откачени възможни изходи от ситуацията. Куршумите от този калибър бяха в състояние да рикошират от човешка кост и да пробиват стени. По няколко стени една след друга. Можеха напълно да излязат от къщата и да строшат някой прозорец по-надолу на същата улица.

Къде беше тя?

Емили си пое дъх, готова да се разкрещи, което според Ричър беше естествена първична реакция — инстинктивна защита на семейството и територията, към която в нейния случай се добавяше и доза справедлив гняв, защото това беше нейната сватбена седмица и за какви изобщо се мислеха тези хора, по дяволите? Евън беше спокоен човек, свикнал да се справя с бедствени ситуации, обучен да вярва в науката и разума, в опита, доказателствата и внимателната диагноза. Беше и интелигентен, така че мозъкът му работеше с пълна пара, но нямаше как да достигне до никакъв разумен извод и тялото му не помръдваше, докато не получи окончателни инструкции. Лидия се беше отдръпнала назад в своя ъгъл от дивана, съпруга и майка, сестра и леля, и според Ричър продължаваше да потъва все по-навътре в себе си или дори в някаква по-ранна версия на самата себе си, може би в истинската Маккан, която беше отгледана заедно с брат си, може би на някое от онези места, където шумът от разбита врата и тежки стъпки не предвещава нищо добро.

В този момент мъжът от задния двор отвори плъзгащата врата и влезе в къщата и първичната част от мозъка на Ричър му демонстрира цялата шахматна партия до последния очевиден ход, все едно действията му бяха обозначени с мигащи неонови стрелки, в невероятни и гротескни подробности: рязкото завъртане наляво и куршумът в гръдния кош на мъжа, където беше по-малко вероятно да го пробие и да продължи от другата страна, отколкото ако го застреля в главата, а това беше добре, като се има предвид, че в квартала зад него имаше предимно дървени огради, но освен това беше по-вероятно да изпръска семейство Леър от главата до петите с гъста розова мъгла, което не беше толкова добре, защото щеше да бъде травматично преживяване за тях, особено в такава седмица. В същия момент Ричър се сети, че седмицата им така или иначе щеше да превърне в катастрофа в момента, в който той натиснеше спусъка, защото игралната схема на шахматната партия означаваше, че резултатът от това действие ще бъде един мъртъв човек на пода на дома им още в мига, в който законно притежаваният от собственика на дома револвер отново се завърта надясно, за да изстреля още два куршума в посоката, където се намираше силуетът на човешкото рамо, и тези два куршума може би щяха да улучат нещо, а може би не, но щяха да спечелят на Ричър една секунда, през която да заобиколи дивана и да прибере пистолета на убития, така че да е употребил три патрона, но да е спечелил други петнайсет.