Лий Чайлд - Накарай ме

Тишина. Мъжът се обърна към Евън и го попита:

— Какво работиш?

Евън се опита да отговори, започна отначало и на третия път успя.

— Лекар съм — обясни той.

— Работиш ли безплатно?

— Не, по-скоро не.

— Беше глупав въпрос, нали? Има ли лекари, които да работят безплатно?

— Някои лекари работят безплатно.

— Но ти не си от тях, нали?

— Не, по-скоро не.

— Мислиш ли, че аз трябва да работя безплатно?

Евън си пое дъх, изпусна го и се поколеба.

— Въпросът ми не е сложен, докторе — каза мъжът. — Не искам да ми дадеш медицинско мнение. Мислиш ли, че трябва да работя безплатно? След като ти не го правиш?

— Има ли значение какво мисля?

— Искам всички да сме спокойни. Искам всички да сме на едно мнение. Всеки човек трябва да получава заплащане за работата, която е свършил. Искам да ме подкрепиш.

— Добре, всеки човек трябва да получава заплащане.

— За какво?

— За работата, която е свършил.

— А дали трябва да получава повече за пет неща, отколкото за три?

— Предполагам, че да.

— Но как да стане, след като цената е уговорена предварително? От този камък вече не може да се изцеди вода. Което не е добра новина за нас. Но е добра новина за вас. Ние ще свършим само толкова работа, за колкото са ни платили. Няма да работим безплатно. Така че вие имате шанс да оживеете.

Първичната част от мозъка на Ричър незабавно и автоматично го уведоми, че шансът е четирийсет процента, ако стрелбата е напълно произволна.

Но защо да е произволна? Задачата на тримата беше да убият един мъж и две жени. Значи шансовете на Евън се покачваха до петдесет на петдесет. А шансовете на Чан падаха от четирийсет процента на трийсет и три.

Мъжът продължи:

— Разбира се, този план има един недостатък. Така може да оставим живи грешните хора. Което ще бъде неприемливо. Не се съмнявам, че в твоята работа също има професионални стандарти. Значи задачата трябва да бъде решена по друг начин. Трябва да мислим нестандартно. Трябва да открием друг начин да получим възнаграждение за работата, която сме свършили. Помогни ми да го измисля.

— В къщата няма пари в брой — каза Евън.

— Докторе, аз не искам от някого да си плати, че ще бъде екзекутиран. Би било твърде грубо. Искам да помислиш нестандартно. Има ли нещо в дадената ситуация, което би могло да компенсира мен и колегите ми?

Евън не отговори.

— Мисли творчески, докторе. Мисли свободно. Забрави за рамките. Ако не са пари, какво друго може да бъде?

Мълчание. Мъжът погледна към Емили.

— Как се казваш, съкровище?

— Не — извика Евън.

Мъжът погледна към Чан.

— Тя също — каза той.

Емили дръпна ризата към тялото си, прибра колене към себе си и се отдръпна още по-назад на дивана. Евън се приведе към нея. Мъжът по средата го изгледа вторачено.

— Ако се държиш прилично, първо ще те застреляме. Ако не, ще те оставим жив и ще те накараме да гледаш.

Тримата бяха разположени на равни разстояния по дъга с дължина от четвърт оборот. Като играчи на трите бази на бейзболното игрище. Но много по-близо. Все пак бяха в дневна, а не на стадиона. Мъжът на първа база, от дясната страна, беше на около два метра от Ричър. Мъжът на трета база, в левия край на дъгата, беше на пет метра от него. Мъжът на втора база беше по средата между другите двама и беше единственият от тримата, който говореше — по права линия между Ричър и входната врата, на около три метра и половина от него.

Трима мъже. Окръжният прокурор на Мерикопа несъмнено щеше да ги определи като „нападатели“. „Тази вечер трима нападатели са нахлули в частен дом в затворен жилищен комплекс на североизток от града. Очаквайте подробен репортаж в единайсет часа.“ От полицията щяха да ги определят като „извършители“. Адвокатите им щяха да ги наричат „клиенти“. Политиците щяха да ги наричат „болест на обществото“. Криминолозите ги наричаха „социопати“. Социолозите ги наричаха „неразбрани“. В 110-а специална част на Военната полиция ги наричаха „осъдени на смърт“.

Мъжът на втора база се обади:

— Добре, да започваме.

Емили беше притисната в облегалката на дивана, в карираното одеяло, с колене до гърдите и ръце, здраво стиснати около пищялите. Като цяло изглеждаше два пъти по-малка, отколкото беше. Чан също нямаше да помръдне от мястото си. Беше подпряла ръце на дивана от двете си страни и беше изпънала крака пред себе си, така че високите ѝ обувки с връзки бяха далече пред тялото с пети, забити в килима, като Бързоходеца от анимационните филмчета, който се опитва да спре.