Лий Чайлд - Накарай ме

Ричър отпусна спусъка и усети как зъбните колела, буталата и лостовете в механизма на револвера без никакво усилие се връщат по местата си, за да произведат втори изстрел — в съзнанието му този изстрел беше обмислен, на приличен интервал след първия, но в действителност двата прозвучаха почти едновременно, „ бум -движение- бум “, докато стрелецът спокойно си вършеше работата, за която беше обучен, като използваше природните си заложби. Куршумът отново и неизбежно проби целта, в този случай горната устна на мъжа, и излезе от другата страна в основата на черепа му, като строши стъклото на плъзгащата врата и накара купчината сватбени подаръци на масата във вътрешния двор да експлодира в облак от хартиени късчета в бяло и сребристо — като сватбени конфети, подранили с няколко дни. Натрошеното стъкло се посипа право надолу, като водопад, под въздействието на гравитацията и следователно със същата скорост като мъжа от трета база, който също беше останал единствено под въздействието на гравитацията. Ричър успя да види няколко сантиметра от синхронизираното им падане, преди отново да се завърти надясно, за да открие мъжа от втора база.

Защото към този момент вече се състезаваше с времето и губеше. Един противник не беше проблем и двама противници почти никога не бяха проблем, но с третия ставаше по-сложно. Гледката на двамата му другари, които падаха на земята, в общия случай му помагаше да се концентрира, и по-лошо — даваше му достатъчно време, в което да подреди нещата в главата си, да реагира на ситуацията, най-сетне да си даде сметка за това, че държи оръжие в ръката си, и да го насочи, по-бавно от обикновено заради дебелия цилиндър на заглушителя, който правеше пистолета два пъти по-дълъг, отколкото сочеше мускулната му памет, а освен това и по-тежък и следователно по-неконтролируем. Всичко това беше добре, защото мъжът трябваше да измине много по-малко разстояние от Ричър. И вече беше почти на финала. На броени сантиметри от мястото, където трябваше да стреля. Играта почти беше свършила. Но Ричър продължи да се движи в безнадежден каданс, сякаш ръката му беше потънала в меласа в студен зимен ден. Лявото му око не се откъсваше от мушката на цевта на револвера, а дясното му око беше приковано в отвора на заглушителя, който все още изглеждаше като черна елипса, но само след няколко сантиметра щеше да се превърне в идеална окръжност, когато пистолетът на мъжа се отправеше право в целта.

На револвера му оставаха цели трийсет сантиметра, преди да се насочи право в целта.

Ричър рязко замахна надолу, все едно искаше да изплющи с камшик, основно заради допълнителната скорост и сила, която щеше да получи с това движение, но и заради факта, че мъжът срещу него представляваше най-широка мишена на нивото на раменете, а прицелването беше лукс, който Ричър вече не можеше да си позволи. Револверът беше с двойно действие на спусъка, което означаваше, че едно и също натискане на спусъка запъва ударника и го освобождава, за да удари възпламенителя на патрона. Затова го натисна по-рано, така че барабанът да се завърти, докато револверът още се движеше към целта, видя как ударникът се вдига, почувства действието на буталата и лостовете в механизма, изчака част от секундата и стреля, като се уповаваше на прецизното изчисление на инерцията и отклонението в четири измерения. С други думи, на късмета си.

Но това очевидно свърши работа. Защото мъжът не отвърна на огъня, а от врата му се откъсна едно голямо парче месо. Достатъчно за вечеря на цяло семейство. Три на нула. Без асистенция. Ако беше на бейзболното игрище, щеше да влезе във вечността.

Куршумът продължи зад мъжа, проби стената на банята за гости, излезе от другата страна и строши някаква лампа в коридора. Самият мъж се свлече на пода и сигурно щеше да се разнесе трясък и глух удар, но Ричър не ги чу, защото един от недостатъците при стрелба с магнум беше временната глухота, особено в затворено помещение.

Всички наоколо бяха изпаднали в шок, замръзнали по местата си като от блясъка на фотографска светкавица или истинска мълния. Сестрата на Маккан беше паднала на колене и устата ѝ беше широко отворена за писък, който Ричър не чуваше, а Емили се беше свила на кълбо до стената на коридора. Беше напълно разбираемо. Стрелбата с магнум в затворено помещение е като експлозия на граната със зашеметяващо действие. Три пъти поред.

После съскането и глухият рев в ушите им заглъхнаха малко и хората започнаха да се раздвижват. Чан отиде при Емили, а Евън помогна на жена си да се изправи, преди да го избута с рамо, за да погледне в дневната, след което се обърна и се зае да избутва всички обратно към спалнята, като изразително поклащаше глава и повтаряше: „Не бива да влизаме там“. Ричър предполагаше, че причината за това не беше лично в него, защото все пак беше лекар и прочие, а искаше да спести тази гледка на семейството си. Макар да се предполагаше, че бяха виждали нещо подобно в месарница и нищо не им беше станало. От друга страна, трима убити мъже бяха доста голямо количество мъртво месо. Или пък се притесняваше дали сцената на местопрестъплението ще остане непокътната. Хората гледат твърде много телевизия.