Лий Чайлд - Накарай ме

— Евън е лекар.

— Но какъв точно? Сигурно ще го погледне веднъж и сам ще се обади на „Бърза помощ“. А след това ще се обади и на полицията. Също толкова бързо. И без това не беше сигурен за трийсетте минути, които трябваше да ни даде.

— Можем да си тръгнем и да го оставим. Кой ще разбере?

— Това е лошо за Евън. Или поне може да стане лошо за него. Този човек може и да оживее през следващите трийсет минути. И тогава ще се разчуе. Евън ще стане известен като онзи лекар, който не е обърнал внимание на умиращ човек, защото е искал да продължи да се крие в спалнята си.

Ричър хвана врата на мъжа високо над раната, от двете страни зад ушите, под ръба на челюстта. И го стисна.

— Какво правиш? — попита Чан.

— Притискам артериите, които снабдяват мозъка с кръв.

— Не бива да го правиш.

— Защо? Беше добре да го убия веднъж, но не и втори път?

— Не е редно.

— Първия път беше редно, защото той беше боклук, който се готвеше да те изнасили с пистолет, опрян до главата. Какво се промени? Внезапно се превърна в някакъв светец мъченик, когото трябва да откараме в болницата? Кога стана това?

— Колко време ще отнеме?

— Не много. Той и без това не е в добра форма.

— Никак не е редно.

— Правим му услуга. Все едно е кон със счупен крак. Никой няма да може да му зашие врата.

Телефонът ѝ звънна. Ясно и силно. Пронизително. Тя го измъкна, приведе се настрани и вдигна. Заслуша се. Прошепна нещо в отговор. После прекъсна връзката.

— Кой беше? — попита Ричър.

— Уестуд е кацнал на летището във Финикс.

— Полезна информация.

— Казах му, че ще му се обадим по-късно.

— Така сигурно ще бъде най-добре.

— Семейството сигурно е чуло телефона. Ще разберат, че още сме тук.

— Ще решат, че е телефонът на някой от мъжете. В джоба му. Няма да излязат, за да го вдигнат.

— Той мъртъв ли е вече?

— Почти. Става мирно и тихо. Все едно се унася в сън.

Той се отпусна назад, провери мъжа за пулс и не откри такъв.

— Да тръгваме.

Колата им беше паркирана до бордюра на сто метра от къщата, най-близкото свободно място, когато пристигнаха. Сега беше настъпил отлив и автомобилът беше останал съвсем сам. Чан седна зад волана. Направи обратен завой на улицата и пое в посоката, от която бяха дошли. В жилищния комплекс беше тихо. Всичко беше като зашеметено от жегата. Въздухът трептеше навсякъде около тях в синьо и златисто.

И двете бариери бяха вдигнати. Червените ивици сочеха вертикално нагоре. Все едно дебелата птица с тънки крила беше приготвена за фурната. Порталът беше широко отворен и в двете посоки, навътре и навън. Зад стъклото не се виждаше пазач.

Чан спря.

— Провери какво става — каза тя.

Асфалтът под краката на Ричър пареше. Сигурно беше толкова горещ, че можеше да изпържи яйце на него. Той чу бръмченето на мухите от два метра разстояние. Плъзгащият прозорец на будката беше отворен. Там, откъдето се беше навел пазачът, за да си говори с тях. „Пожелавам ви приятен следобед.“ Климатикът работеше с всички сили, като се опитваше да се справи с жегата.

Пазачът беше на пода. Беше усукан като кукла около краката на стола си. Риза с къси ръкави. Ръце със старчески петна по кожата. Отворени очи. Беше прострелян веднъж в гърдите и веднъж в главата. Мухите пируваха с кръвта му. Сини и искрящи. Пълзяха по тялото му. И вече снасяха яйца.

Ричър се върна до колата.

— Старият пазач — каза той. — Няма да стане по-стар.

— Вече не се чувствам виновна за евтаназията.

— Вече ми се иска да бях намерил нож за масло в кухнята, за да му отрежа главата с него.

Чан излезе от портала и се зае да завива в случайни пресечки наляво и надясно. В далечината не се чуваха сирени. Нямаше нищо необичайно. По улиците се виждаше само непрестанното движение на Финикс — лъскави автомобили в трите ленти, подобно на бавна река, която тече от вечни времена.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Да пием по едно кафе. Трябва да се обадиш по телефона.

Двамата отбиха пред търговски център в Парадайз Вали. Откриха кафене от голяма верига, притиснато между магазин за кожени колани със сребърни токи и магазин за порцеланови чинии с изящни шарки. Чан си поръча айскафе, а Ричър — горещо черно кафе. Седнаха на една масичка в дъното, която лепнеше.

— Кажи на Уестуд да избере хотел. Нещо подходящо за бюджета му. Кажи му, че ще отидем при него след два часа.

— Защо след два часа?

— Вашите хора имат ли офис във Финикс?

— Разбира се. Във Финикс има много бивши агенти на ФБР.