Лий Чайлд - Накарай ме

После видяха, че сградата на клуба не запълваше цяла пресечка. Може би отстрани, но не и отзад. Сградата свършваше и останалата част от пресечката до следващата улица беше заета от вътрешен двор. Беше логично. Клуб с такива размери се нуждаеше от всякакви доставки. Като презокеански кораб. И със сигурност произвеждаше всякакви отпадъци за изхвърляне и рециклиране. Които трябваше да се прибират редовно. Дворът беше ограден с някаква подсилена телена мрежа, в която бяха вплетени розови ленти, за да не се вижда вътре. В горния край на оградата имаше хлабави намотки от бодлива тел, така че да не може да бъде преодоляна с катерене. Две части от оградата, широки по три метра, бяха монтирани на панти и образуваха портал, който се отваряше навътре — това също беше логично, защото във вътрешния двор трябваше да могат да влизат камиони, които да доставят храна и напитки, а други да излизат от него, натоварени с отпадъци.

Едното крило на портала беше отворено.

— Спри — каза Ричър.

Чан спря колата и предпазливо даде на заден ход, за да разгледат по-добре.

— Не е за вярване — възкликна тя.

Вътре се виждаше редица от контейнери за боклук, високи колкото човешки ръст, а пред вратата на кухнята имаше място, където асфалтът беше застлан с изкуствена зелена трева. Беше вдигната символична бяла ограда и зад нея беше сложена бяла метална градинска пейка, над която беше отворен голям чадър, за да хвърля сянка над нея. Мястото явно беше предназначено за готвачите и сервитьорите, които искаха да изпушат една цигара на спокойствие.

На пейката седеше дебел мъж, който пушеше пура и разговаряше с друг мъж, от латиноамерикански произход, с потник и кърпа на главата. Точно в момента стоеше мирно и гледаше в една точка малко над главата на дебелия.

Но „дебел“ беше твърде слабо казано и просто не вършеше работа в случая. Мъжът на пейката не беше пълен, охранен, с едър кокал или дори с наднормено тегло. Беше истинска планина. Беше гигант. Беше почти два метра, при това на ширина. Пейката изглеждаше миниатюрна под него. Беше облечен с кафтан до глезените, сив на цвят, а коремът му беше отпуснат между коленете, разтворени широко встрани. Беше се облегнал назад, подпрял задните си части на самия ръб на пейката, защото коремът не му позволяваше да се сгъне до прав ъгъл, така че да заеме нормално седящо положение. В тялото му нямаше никакви разпознаваеми контури. Беше равностранен триъгълник от плът, гърдите му висяха като меки баскетболни топки, а от цялото му тяло стърчаха необясними издутини с големината на възглавници. Беше отпуснал ръце на облегалката на пейката и от двете страни на вдлъбнатите му лакти висяха огромни гънки от сланина.

Като цяло беше истински колос — човекът на Чан неслучайно беше използвал точно тази дума. Главата му беше миниатюрна в сравнение с тялото. Лицето му беше розово и лъщеше от слънцето, а очите му бяха мънички и хлътнали дълбоко — донякъде защото присвиваше очи срещу светлината и донякъде защото цялото му лице беше подуто до пръсване, все едно някой беше пъхнал велосипедна помпа в ухото му и я беше натиснал докрай, десет пъти поред. Косата му беше остригана по същия начин като на тримата мъже от къщата на сестрата на Маккан.

— Може да е брат му или братовчед — каза Чан. — Може би всички в семейството са дебели.

— Прилича на шеф — каза Ричър. — Погледни как говори с другия. Изобщо не му прощава.

Така си беше. Мъжът не преувеличаваше яростта си. Не крещеше. Вместо това от устата му се изливаше непрестанен поток от думи с равен тон и точно затова те сигурно звучаха още по-безмилостно и ефективно. Мъжът с кърпата на главата очевидно не си прекарваше добре. Стоеше скован като статуя, взираше се в празното пространство и чакаше мъчението да свърши.

— Трябва да сме сигурни — каза Чан. — Може би Мерченко делегира отговорността. Може би има помощници. Може би това е някой от братята или братовчедите му, който се занимава с персонала вместо него.

— Твоят човек спомена ли за роднини?

— Не каза нищо такова.

— Можеш ли да провериш?

Чан набра номера на телефона си. Ричър наблюдаваше дебелия. Явно не бързаше за никъде. Продължаваше да говори. Чан зададе въпроса и изслуша отговора, преди да прекъсне връзката.

— Нямаме информация за роднини — каза тя.

— На мен ми прилича на шеф — повтори Ричър. — С тази разлика, че няма охрана. Не се виждат хора с тъмни очила и слушалки в ушите. Със сигурност трябваше да има поне един на портала. Минимум. Все пак този човек се смята за престъпен бос. А се вижда направо от улицата. И ние просто си стоим тук. Откакто спряхме, никой не се е опитал да ни изгони.