Лий Чайлд - Накарай ме

— Трябва ни местна информация.

— За мъжете от къщата?

— За шефа им. Който беше шеф и на Хакет. Човек, който предлага специални услуги, несъмнено на разнообразни клиенти. Икономика на услугите в действие. Физически ми звучеше като едър мъж. По телефона. Освен това онзи, който говореше от името на всички в къщата, го нарече „дебелия“. Нали го чу? Мърмореше, че няма да му платят достатъчно и няма да може да промени уговорката, след като работата е свършена, защото такива са правилата на дебелия. Значи ни трябва име. Името на престъпен бос от района на Финикс, по произход някъде от Източна Европа, който предлага източноевропейски наемни убийци в града и хора като Хакет на други места. И който може да бъде наричан „дебел“. Вероятно зад гърба му. Адресът му също ще ни свърши добра работа.

— Защо?

— Искам да му отида на гости.

— Защо?

— Заради Емили. И сестрата на Маккан. И пазача от портала. Освен това ме боли единият бъбрек, а вече ме боли и главата. Някои неща не бива да се оставят безнаказани.

Чан кимна.

— А някои неща носят допълнителни предимства.

— Точно така.

— Мадърс Рест ще остане без охрана. Ще прекъснем доставката на услуги. Откъм страната на доставчика. Преди да се върнем там.

— Дали твоят местен човек ще разполага с такава информация?

— Аз бих, ако някой ми се обади със същия въпрос за Сиатъл.

Тя извади телефона си и първо набра Уестуд, за да му каже за хотела, а след това разгледа списъка си с контакти, докато намери телефона на местния си колега. Сигурно работеше от стаята за гости. Някъде наблизо. В Меса, Глендейл или Сън Сити. Стаята сигурно беше оборудвана с комплект лавици, шкафове с чекмеджета и бюро. Както и компютър, телефон, факс и принтер. Купени заедно, като инвестиция за новата кариера. „Имаме офиси във всички големи градове.“

Ричър се изправи и отиде в тоалетната. Погледна се в огледалото, за да провери за следи от кръв — независимо дали беше неговата собствена или на някой друг, — както и някакви други признаци за нещо нередно. Това винаги беше благоразумно. Веднъж беше арестувал един човек, който имаше зъб от жертвата в косата си, точно над челото — като някакво бледожълто мънисто от онези, с които правят прически на туристите на плажа. После много старателно изми със сапун ръцете, китките и предмишниците си. За да отмие следите от барут, които оставаха след всеки изстрел. Което също беше благоразумно. Защо да ги улеснява излишно?

Когато се върна на масата, Чан му съобщи:

— Казва се Мерченко, от украински произход.

— Дебел ли е? — попита Ричър.

— Явно е истински колос.

— Знаем ли къде работи?

— Притежава частен клуб на юг от летището.

— Охрана?

— Не знаем.

— Можем ли да влезем в клуба?

— Само ако станем членове.

— Може да кандидатстваме за работа. Аз мога да стана охрана на входа.

— А аз какво ще правя?

— Зависи какъв е клубът.

— Мисля, че можем да предположим какъв е.

— Според мен ще стане, поне от естетическа гледна точка — каза Ричър. — Да отидем да го разгледаме. Още сега. По-добре да го видим на дневна светлина.

Кварталите на юг от летището не бяха толкова лоши, но атмосферата беше по-безвкусна и крещяща. Клубът на Мерченко се помещаваше в сграда с метални стени, голяма колкото стадиона на „Ню Йорк Янкис“. Но беше квадратна. Запълваше цяла пресечка във всички посоки. Стените бяха боядисани в розово, а формата им беше смекчена от стотици гигантски балони от алуминиево фолио, също розови на цвят, някои във формата на сърца, а други на устни, които по някакъв начин бяха закрепени от външната страна на стените. Между тях се виеха цели километри неонови тръби, които в момента изглеждаха сиви на ярката слънчева светлина, но нощем несъмнено светеха в розово. В какъв друг цвят биха могли да светят? Вратата на входа също беше розова, над нея имаше розов навес, а името на клуба беше „Пинк“. Розово.

— Дали да не рискуваме да направим една обиколка около сградата? — каза Чан.

— Рано е — отговори Ричър. — Рискът е оправдан.

И така, тя зави наляво покрай фасадата на клуба и подкара по улицата от дясната му страна. Погледнат откъм нея, изглеждаше също толкова огромен. Стените бяха боядисани в същото розово. И украсени със същите устни и сърца. Ричър си помисли, че сигурно вършеха добра работа, за да ограничават щетите сред пияните хора. Беше по-безопасно да залитнеш към тях, отколкото в обратната посока, към колите на улицата.