Лий Чайлд - Накарай ме

— Времето ни свърши — каза Ричър.

Тогава латиноамериканецът се обади. Може би каза нещо искрено, изпълнено с разкаяние и съжаление, както и обещание, че ще се поправи, най-вероятно беше нещо много възпитано и със сигурност беше нещо кратко, но в думите му очевидно имаше и нещо друго, което накара дебелия мъж да му възрази или да направи допълнителен коментар по въпроса, защото той се отпусна обратно на пейката сред разтресени гънки подкожна тлъстина и заговори отново.

Телефонът на Чан издаде тих еднократен звън. Тя погледна дисплея.

— Вече сме сто процента сигурни, че това е Мерченко.

Тя измина двайсет метра надолу по улицата, направи обратен завой до отсрещния тротоар, потегли бавно и спря до бордюра точно преди първото възможно място, което се виждаше от вътрешния двор. По този начин Ричър се озова на около двайсет метра от целта. Шест до портала и още четиринайсет през двора. С един десен завой. Той отвори вратата от своята страна и излезе. Нямаше лесен начин да скрие пистолет със заглушител, така че той го отпусна до крака си, дълъг и заплашителен, от средата на бедрото до средата на прасеца. Оръжието изглеждаше съвсем недвусмислено. Но Ричър се надяваше акустичните му преимущества да си струват външния вид — в работно време, недалече от центъра на шестия по големина град в Америка.

Той направи шест крачки по тротоара и зави навътре в двора. Зад портала нямаше охрана. Право пред него бяха контейнерите за боклук. Зад тях беше градинката. Зад нея беше дебелият мъж. Той продължаваше да говори. Не поглеждаше към него. Все още не. Латиноамериканецът продължаваше да стои мирно с вдигната брадичка и неподвижен поглед и да понася наказанието. Ричър продължи да крачи към тях — енергично, но без да прибързва, — като държеше пистолета насочен към земята, а стъпките му отекваха толкова силно от асфалта, че изглеждаше невъзможно дебелият мъж вече да не е погледнал към него. Е, все още не беше. Мъжът продължаваше да говори и Ричър чуваше гласа му — със същата безизразна интонация, която бяха доловили по телефона, мъжът укоряваше, мъмреше и унижаваше своя служител, а главата му подскачаше над необятната месеста подложка на врата му.

После мъжът погледна към него. Обърна глава, напълно независимо от неподвижното си тяло, и устата му се отвори, а Ричър прекрачи над символичната бяла ограда, висока трийсет сантиметра, стъпи на лъскавата изкуствена трева, вдигна пистолета и направи още една крачка.

В легендите, разказвани край лагерния огън, на това място винаги се провежда кратък и лаконичен разговор. Може би защото лошият трябва да научи каква е причината да го застигне смъртта, като че ли споменаването на жертвите като Емили Леър, Питър и Лидия Маккан или внуците на пазача от портала е в състояние да повика духовете им и да ги утеши, а също и защото лошият трябва да получи възможността да се покае или да просъска нещо в смисъл, че не се разкайва за нищо. И в двата случая историята може да се превърне в легенда в зависимост от следващата реплика на героя.

Но легендите си бяха легенди, а истинският свят беше нещо друго. Ричър не каза нищо и застреля дебелия мъж в главата, два пъти — пуф-пуф . После погледна към вратата на кухнята. Която си остана затворена. Заглушителят работеше доста добре на открито.

Ричър се обърна и прекрачи оградата в обратната посока. Латиноамериканецът се обади зад гърба му:

— Грасиас, омбре .

Ричър се усмихна. За нещастния човечец цялата история беше като манна небесна. Беше се случило, общо взето, това, за което се беше молил през всяка минута от разговора. Буквално. Точно за това се беше молил. „Моля те, Господи, нека да дойде някой и да застреля този кучи син в главата.“ Истинско чудо. Човекът със сигурност щеше да отиде на църква тази неделя.

Ричър прекоси двора в обратната посока по същия път със същата скорост — енергично, но без да прибързва. Докато крачеше, избърса пистолета в ризата си и го хвърли в първия контейнер за боклук, до който стигна. След това продължи навън през портала и в момента, в който го видя, Чан включи на скорост. Той се качи в колата и тя потегли.

Уестуд беше избрал един модерен хотел до Скотсдейл, а движението беше натоварено, защото беше започнало следобедното задръстване, така че, когато пристигнаха, вече се стъмваше. Двамата откриха журналиста в бара на хотела — изглеждаше точно по същия начин, с разрошена коса и неподдържана брада, туристически дрехи с много ципове и огромна брезентова чанта в краката си. Четеше книга за марихуаната. Може би това щеше да бъде темата на следващата му статия.