Лий Чайлд - Накарай ме

Той обърна компютъра си така, че да го виждат от леглото.

— И ето какво видях — каза той.

Това, което беше видял, беше ярко осветено от слънцето, разбира се, макар че в момента навън беше тъмно. Сателитните изображения не се виждаха в реално време. И дори не беше задължително да са актуални. Някои неща се променят. Други не. Ричър предположи, че нещата на екрана не се бяха променяли от години.

Виждаше ферма посред море от пшеница. Имаше една жилищна сграда и няколко пристройки. Доколкото можеше да се види от вертикалната гледна точка с остро очертани сенки, всичко беше построено здраво и солидно. Фермата изглеждаше самодостатъчна, подготвена да посреща всичките си нужди. Виждаха се места за отглеждане на свине, пилета и зеленчукови лехи. Имаше и нещо като генератор, който да произвежда електричество. Самата къща изглеждаше солидна. В единия край имаше място за паркиране на коли, а в другия — четири сателитни чинии. И нещо, което приличаше на кладенец. И надземен телефонен кабел.

— Едва по-късно си спомних за сателитните чинии — каза Уестуд. — За какво служат?

— Телевизия — каза Ричър.

— Две от тях, да. Но другите две гледат към различни спътници.

— Чуждестранна телевизия.

— Или може би сателитен интернет. С толкова широк спектър, за колкото са готови да си платят. Изключително бърз. И двойно по-сигурен. Имат и собствен източник на електричество. Такова място вече би могло да бъде голям играч в интернет.

— Можем ли да разберем нещо от начина, по който са насочени сателитните чинии?

— За това ще трябва да знаем деня и часа, в който от Гугъл са направили тази снимка. И да пресметнем ъгъла на сенките, които хвърлят.

— Значи ще трябва да го погледнем отвътре. Трябва ни достъп до търсачката. Ако изпращат някакви съобщения от това място, трябва да ги прочетем.

— Мога само да го попитам.

— Кажи му, че Мерченко е мъртъв. Кажи му, че си поръчал да го очистят, за да направиш услуга на програмистите по целия свят. Кажи му, че сега ти дължи услуга.

Уестуд не отговори. Ричър отново се обърна към монитора.

— Къде точно е това място? — попита той.

— На трийсет километра южно от Мадърс Рест — отговори Уестуд.

Той се пресегна над екрана, за да промени мащаба, така че фермата да стане по-малка, а морето от пшеница — по-голямо, като несъмнено възнамеряваше да продължи да го прави, докато на екрана не се покаже и самото градче Мадърс Рест, за да им покаже на какво разстояние се намираха едно от друго. Но преди да стигне до там, в долния край на картината се появи една напълно права линия и Ричър попита:

— Какво е това?

— Железопътната линия — отговори Уестуд.

— Покажи ми я.

Уестуд заобиколи от тяхната страна, за да работи по-удобно. Премести фермата и железопътната линия по средата на кадъра в правилните пропорции. Бяха може би на километър една от друга. За повечето хора това означава там, докъдето стига погледът.

— Спомням си тази ферма — каза Ричър. — От вечерта, когато пристигнах. Беше първото място, обитавано от хора, покрай което беше минал влакът от часове насам. След него имаше още трийсет километра, преди най-сетне да пристигне в Мадърс Рест. Бяха пуснали някаква машина с фарове. Може би трактор. В полунощ.

— Това нормално ли е?

— Нямам представа.

— Ние пресметнахме, че кадилакът е пътувал трийсет километра — каза Чан. — Нали си спомняш? Трийсет километра в едната посока и още толкова обратно. Сега вече знаем къде е ходил. На трийсет километра от Мадърс Рест няма нищо друго. Значи там са отивали хората от влака. Мъжът и жената, със своя багаж. Но накъде са продължавали след това?

Никой не отговори на този въпрос.

— Дали фермерите използват Дълбоката мрежа? — попита Уестуд.

— Някой я използва — каза Ричър. — Трябва ни достъп до тази търсачка.

— Човекът получава заплащане за времето си.

— Никой не обича да работи безплатно. Наскоро чух нещо по въпроса.

— Той няма да дойде до тук. Ще трябва ние да отидем в Сан Франциско.

— Все едно още е шейсет и седма година.

— Какво?

— Нищо — каза Ричър.

Десет минути по-късно вече беше останал сам с Чан в стаята с по-слабия интернет.

На следващата сутрин се събудиха рано, защото завесите бяха отворени, а мислите им не ги оставяха на мира — точно както се бяха събудили в Чикаго само двайсет и четири часа по-рано. Ричър отново се занимаваше със своята теория, запленен от непрекъснатия ѝ възход. Това надхвърляше всякакви очаквания. Може би дори надхвърляше границите на човешкото възприятие. От своя страна Чан мислеше как по-бързо да напуснат този град. Гледаше сутрешния блок по местен телевизионен канал, излъчван от Финикс, където бяха решили да заменят рецептите и новините от света на модата с криминални репортажи. Една репортерка съобщаваше за убийството на предполагаем престъпен бос зад стриптийз клуб в центъра на града, което включваше множество развълнувани предположения от нейна страна на фона на, общо взето, безсмислена картина, показваща предимно затворения портал на розовата ограда. Отдолу имаше надпис, който гласеше „Москва идва във Финикс“, който според Ричър щеше да вбеси украинците по целия свят, защото двете държави вече бяха напълно независими и поне едната се гордееше с това.