Лий Чайлд - Накарай ме

Не, не, всъщност програмистът го беше избрал.

— Добре ли си? — попита го Чан.

— Мисля твърде много за всичко — каза Ричър. — Лош навик. Също толкова лош, колкото да не мислиш изобщо.

— Да почакаме в книжарницата.

Ричър се препъна в бордюра. Съвсем леко. Не толкова, че да падне. По-скоро затътри крак по бордюра, отколкото да се спъне в него. Май на бордюра имаше издутина или неравно място. Той погледна назад. Може би. А може би не.

— Добре ли си? — попита го Чан.

— Нищо ми няма — отговори той.

Уестуд каза, че вече е бил в тази книжарница. На среща с читатели, след като беше участвал в някаква антология. На научнопопулярни теми. Неговата статия, която беше включена в антологията, беше спечелила награда. Климатикът вътре работеше с всички сили, а посетителите с всички сили се стараеха да изглеждат модерно. Уестуд тръгна в едната посока, Чан — в другата. Ричър разгледа книгите, подредени на масите пред входа. Когато имаше възможност, четеше — най-често екземпляри, взети от необятната национална библиотека на изгубените или забравени книги. Обикновено бяха стари, с меки корици, смачкани и изтъркани, които намираше в чакалните или в автобусите, или в забутани мотели, след като някой друг ги беше прочел и ги беше оставил за следващия им читател. Харесваше повече романите, отколкото книгите с реални факти, защото последните най-често не бяха такива. Както повечето хора, Ричър знаеше със сигурност няколко неща за живота, които беше научил по трудния начин, и когато ги срещаше в книгите, не бяха описани както трябва. Затова предпочиташе измислените истории — при тях всички знаят от самото начало с какво си имат работа. Не беше придирчив по отношение на жанровете. В книгите или се случва нещо интересно, или не.

Чан се върна при него, после дойде и Уестуд и тримата се отправиха обратно към бара. Тъй като бяха пристигнали по-рано, имаха голям избор от свободни маси, така че си избраха една за четирима до прозореца. Ричър си поръча кафе, а останалите — безалкохолни напитки.

— Боя се, че новините няма да бъдат добри — каза Уестуд. — Дори ако моят човек се съгласи. Като цяло Дълбоката мрежа не е приятно място. Така се говори. Не че аз самият я посещавам. Но може би няма да ви хареса онова, което ще видите.

— Живеем в свободна държава — каза Ричър. — А бащата на Майкъл беше Маккан, не аз. Не ме интересува с какво се занимава.

Минутната стрелка на часовника стигна до върха на циферблата, изписан на кирилица, часът за коктейли започна и цената на водката падна наполовина. Първият нов посетител в бара беше млада жена на двайсет и няколко години, изпълнена с въодушевление, която несъмнено беше нова в нещо, но беше добра в него.

Вторият посетител, който влезе в бара, беше ветеранът от Пало Алто. Пристигна точно навреме. Изобщо не закъсня. Беше дребен, бял като платно, слаб като призрак и не спираше да се движи дори когато стоеше неподвижно. Ветеранът на двайсет и девет години. Беше облечен в черно от глава до пети. Той видя Уестуд и се запъти към тях. Кимна за поздрав на тримата и седна.

— Иронията е на почит по тези места, но трябва да се съгласите, че идеята за час за коктейли в съветски храм-паметник я издига на съвсем ново равнище. И като стана дума за бившия СССР, получих информация от блога си, че снощи са ликвидирали украински мафиот на име Мерченко. Това е щастливо съвпадение. Но на неговото място ще се появи някой друг. Пазарът не търпи празно пространство. Така че все пак не съм готов да изляза на светло.

— Ние също — каза Уестуд. — Поне докато не мине време и историята не бъде публикувана във вестника. Но тогава ще има толкова много неща, които ще трябва да се скрият от обществото, че ти дори няма да бъдеш някъде близо до върха на списъка. Давам ти думата си. За теб няма да излиза никаква информация. Трябва ни само достъп до търсачката. За частен случай. Търсим един изчезнал човек и мястото, на което е отишъл.

— Къде искате да го търсите?

— Най-вече във форуми. Може би и в уебсайтове за търговия.

— Не искам да се превръщам в обществен източник на информация.

— Нямам нищо против да не ти плащам.

— В такъв случай ще го направя като услуга, така че задължението ще бъде още по-сериозно.

— Можеш ли да го направиш? — намеси се Ричър. — Ако поискаш?

— Правя го още откакто я наричаха „скритата мрежа“ — отговори човекът. — А после и „невидимата мрежа“. С времето става все по-трудно, но аз ставам все по-добър.