Лий Чайлд - Накарай ме

— Може би ще е трудно да се проникне в крайната цел.

— Проникването е лесно. Трудното е да се намери нещо.

— Какво ще те накара да ни отделиш един час от времето си? Освен заплащането?

— Имате ли друг мотив освен заплащането? Има ли изобщо друг мотив?

— В интерес на истината, аз не получавам заплащане.

— Тогава защо го правиш?

— Защото някакъв тип си мисли, че е прекалено умен.

— Но ти си по-умен от него? И трябва да му го докажеш?

— Не трябва. Но ми се иска. От време на време. От уважение. Към хората, които наистина са умни. Стандартите трябва да се поддържат.

— Опитваш се да ме насочиш към същото заключение. Да ме накараш да го направя заради егото си. Аз срещу тях, като програмисти. Добър опит. Познаваш ме, макар че току-що се запознахме. Но аз вече съм отвъд това. Вече съм щастлив. Аз съм по-добър от тях. Знам го. И знанието ми дава сигурност. Вече не изпитвам желание да го демонстрирам. Дори от време на време. Дори не от уважение. Не искам да кажа, че не изпитвам уважение към твоята позиция. Старото ми „аз“ щеше да се съгласи с теб.

— А с какво ще се съгласи новото ти „аз“?

— Разкажи ми за изчезналия човек. Интересен ли е?

— Мъж на трийсет и пет години, емоционално осакатен от нещо, което лекарите наричат анхедония, а леля му описва като състояние, при което стрелката на щастието му не мърда от нулата. С изключение на това има нормален коефициент на интелигентност. И понякога може да се справя с живота.

— Сам ли е живял?

Ричър кимна.

— Социално настаняване.

— Но сега е изчезнал?

— Да.

— Появил ли се е в живота му някакъв нов приятел точно преди да изчезне?

— Да.

— Трийсет и две секунди — каза човекът.

— За какво?

— Ще го намеря в Дълбоката мрежа за по-малко от трийсет и две секунди. Знам къде да го търся.

— Кога можеш да го направиш?

— Разкажи ми за лелята.

— Има богат съпруг. Лекар. И красива дъщеря. Но все още обича племенника си. И сякаш го разбира.

— Нейното сравнение със стрелката на щастието ми харесва.

— Двамата с нея се съгласихме, че моята се движи между четири и девет.

— Аз вече съм отвъд това. Вече съм в десетката. През цялото време.

— Кристалите говорят вместо теб.

— Кое?

— Прочетох за това във вестника.

— Не съм вземал кристали от две години.

— Нещо друго ли вземаш сега?

— Сега вземам всичко друго. Живея под напрежение.

— Само не забравяй, че не бива да се кара по бялата линия. Така ни казваха едно време.

— Не искам да излизам на светло. Нали разбираш какво означава това?

Ричър кимна.

— Няма да се стигне до съд.

— Ти ли беше с Мерченко?

— Никога не признавай нищо, дори на смъртния одър. Може пък изведнъж да се оправиш.

— Само една вечер — каза човекът. — И няма да се връщате, за да проверявате други неща. Имам нужда от лично пространство.

— Кога можеш да го направиш?

— Веднага, ако искате.

— Къде?

— У дома. Всички сте поканени.

Ветеранът от Пало Алто имаше нещо на телефона си, с което можеше да вземе кола под наем за броени минути. Смяташе се за невъзпитано да се возят по четирима души в една кола, така че той натисна нещото два пъти и повика две. После се качи с Уестуд, за да си говорят, а Ричър и Чан ги последваха в седан, който беше само за тях. Къщата беше квадратна, построена през 50-те години на миналия век и преустроена през 70-те, така че да прилича на сграда от 30-те. Ричър предположи, че тъй като притежаваше цели три собствени нива на иронична автентичност, къщата струваше повече пари, отколкото той беше спечелил през целия си живот.

Вътре беше чисто и всичко беше в сребристо и черно. Ричър беше очаквал заплетени жици и хаос от компютърно оборудване, както в апартамента на Маккан в Чикаго, но в стаята нямаше нищо друго освен една малка стъклена масичка и един самотен настолен компютър, на който не се виждаше търговска марка. Имаше кутия за паметта и процесора, монитор, клавиатура и тракбол, но всичките бяха различни. И само пет жици, които бяха подрязани до необходимата дължина и не бяха заплетени, а плътно прибрани по местата си.

— Сам сглобих всичко — заяви домакинът. — Трябваше да преодолея разнообразни технически пречки и някои сериозни софтуерни несъответствия. Все едно отиваш в чужда държава. Трябва да научиш езика. И по-важното, трябва да разбереш обичаите им. Написах част от софтуера на търсачката. Останалото е базирано на Тор, която използват всички. По ирония на съдбата, търсачката е създадена от изследователската лаборатория към Военноморските сили на САЩ. За да осигурява надежден пристан за политически дисиденти от цял свят и лица, които подават сигнали за престъпления. Илюстрация на закона за неочакваните последствия, която може да ти извади очите. „Тор“ е съкращение, което означава „луков рутер“. Защото точно с това си имаме работа тук. Многобройни защитни пластове, подобно на глава лук — както в самата Дълбока мрежа, така и във всички отделни уебсайтове, които я съставят.