Лий Чайлд - Накарай ме

Той седна и включи компютъра. На екрана нямаше никакви красиви картинки. Нито фотографии от дълбокия Космос, нито иконки. Виждаха се само кратки редове от зелени символи на черен фон. Изглеждаше делово като гишето за чекиране на летище или касата на компания за автомобили под наем.

— Как се казва изчезналото лице? — попита човекът.

— Майкъл Маккан — отговори Чан.

— Номер на социалната осигуровка?

— Не знаем.

— Домашен адрес?

— Не знаем.

— Не е добре — каза човекът. — Първо трябва да се направят някои предварителни стъпки. За да го намеря, трябва да разполагам с нещо, което наричам „пръстов отпечатък в интернет“. Това е един алгоритъм, който написах. Малко от това, малко от онова. Абсолютният минимум от информация, който със сигурност да определя едно лице. Всъщност е много елегантен. Можем да започнем с нещо толкова просто като сметката му за кабелна телевизия. Но има и други начини. Знаем ли кой е най-близкият му роднина?

— Би трябвало да е баща му, Питър Маккан. Майка му е починала отдавна.

— Знаем ли адреса на Питър Маккан?

Чан му го каза. Къщата, която изглеждаше точно като всички останали, на улицата, която не се отличаваше с нищо. В Линкълн Парк, Чикаго. Апартамент 32. Домакинът им набра една команда и на монитора се появи нещо като портал към основния уебсайт на службата за социално осигуряване. Истинският правителствен уебсайт. Ричър хвърли поглед на Чан, която му кимна, все едно искаше да каже: „Всичко е наред, и аз имам такъв“. Човекът набра данните на Питър Маккан и веднага откри номера на социалната му осигуровка, който веднага го отведе до номера на социалната осигуровка на Майкъл, защото двамата бяха законово определени за наследници един на друг. Най-близки роднини. Номерът на социалната осигуровка на Майкъл ги отведе до домашния му адрес, който също беше в Линкълн Парк, Чикаго.

След това ветеранът излезе от уебсайта на социалното осигуряване и влезе в някаква друга сложна база данни. Набра номера на социалната осигуровка на Майкъл Маккан и домашния му адрес и екранът се промени. Появи се дълъг списък от кодове, съставени от букви и цифри. Пръстовият отпечатък в интернет. Който бе само и единствено за Майкъл Маккан и никой друг.

Последва нова команда и на екрана се появи заглавна страница, грубо сглобена от обикновени зелени символи на черен фон, но подредени на разстояния помежду си и центрирани в правоъгълник, така че напомняха на етикета на търговски продукт. Или на прототип. Ричър предполагаше, че си беше точно това. В някакъв смисъл. Потенциално. Екранът изглеждаше доста гостоприемно. Като шепа ярки изумруди, пръснати по черно кадифе. Най-видимата дума на екрана беше „Батискаф“.

— Схващате ли?

— Думата означава подводница — каза Чан. — Която може да се спуска чак до океанското дъно.

— В началото се казваше „Немо“. Като главния герой от „Двайсет хиляди левги под водата“. Той има подводница, която се казва „Наутилус“. Хареса ми, защото на латински nemo означава „никой“. А това ми се струваше подходящо. Но след това направиха анимационен филм за някаква риба. И развалиха всичко.

Нова команда и на екрана се появи поле за търсене.

— Добре, палете двигателите — каза той. — Обзаложили сме се на трийсет и две секунди.

Ветеранът копира голямо количество информация в полето за търсене. Не името на Майкъл Маккан, а някои от дългите кодове от предишната база данни, съставени от букви и цифри. Пръстовият му отпечатък в интернет. Явно щеше да свърши по-добра работа от име. После натисна клавиша за стартиране на програмата и в главата на Ричър се включи хронометър. Пет секунди.

— Някой ден ще работи много по-бързо — каза домакинът. — Търсенето на сурова информация е добре организирано, но издирването на самите уебстраници е базирано на функцията за търсене и заместване от стара текстообработваща програма.

Дванайсет секунди.

— Но моля да не оставате с погрешно впечатление. В абсолютен смисъл търсенето е достатъчно бързо. Просто Дълбоката мрежа е много голяма. Това е проблемът. А и не разполагам с предимствата на Гугъл. Никой не се бори с останалите, за да спечели вниманието ми. Тези уебсайтове искат точно обратното. Но вече съм там. В момента. Вече съм сред тях. Те не могат да ме видят, но аз ги виждам.

Двайсет и пет секунди. Търсенето приключи. На екрана се появи списък от линкове.

— Намерихме го — заяви ветеранът. — Двайсет и шест секунди. Доста под обещаните трийсет и две.