Лий Чайлд - Накарай ме

— Искаш да кажеш, че някое хлапе от студентско общежитие работи по изграждането на търсачка, която може да вижда Дълбоката мрежа?

— Не точно — каза Уестуд. — Не е хлапе, не живее в студентско общежитие и все още не е изградил нищо. Както ви казах, тези хора просто не са в състояние да спрат. Не могат да обяснят защо го правят. Но рано или късно изниква задача, която възприемат като лично предизвикателство, и тогава нямат друг избор, освен да я разрешат. И никога не се предават. От друга страна, в девет от десет случая решението на задачата няма търговско приложение, така че те си намират обикновена работа и задачата им се превръща в хоби. Но понякога се връщат към нея. Продължават да си работят по малко, когато им остане време. Решението никога няма да бъде окончателно, защото никога няма да разполагат с необходимото време и пари да достигнат до него. Не е проблем за едно хоби. Напротив, точно това е идеята на хобито.

— Кой е този човек? — попита Чан.

— Един програмист от Пало Алто. Вече е нещо като ветеран в тези среди. На двайсет и девет години. Понастоящем печели добре от системи за електронни разплащания. Но когато бил студент, едно момиче му казало, че не може да търси нищо в Дълбоката мрежа. Нищо повече. Все едно размахало червения плащ пред бика. В главата му се запалила някаква откачена изследователска искра. Знаел, че никога няма да спечели пари от това. Винаги щяло да си остане хоби. Признава си, че го е направил най-вече от арогантност. Някои програмисти са такива. Изпитват нужда да знаят, че са по-добри от останалите.

— Докъде е стигнал?

— Един въпрос, на който е невъзможно да се отговори. Откъде да знае? Вече може да вижда Дълбоката мрежа ясно като бял ден. Но дали я вижда цялата или само някаква миниатюрна част от нея?

— Не разбирам защо не си написал повече за него в статията си. Това е важна част от историята, нали така? Все пак е постигнат някакъв напредък.

— Човекът не ми разреши. Страхуваше се, че хората от Дълбоката мрежа ще му отмъстят. Някои от уебсайтовете в нея наистина държат да не бъдат открити. Той ми разказа за Мерченко. Хобито му го превръща в лесна мишена. Той не работи в компания. Работи съвсем сам. И според това, което ми казвате вие, е напълно прав да се страхува. Тогава не бях сигурен. Мислех си, че може би преувеличава. Много от тези хора живеят в някакъв измислен свят.

— Трябва да се срещнем с този човек — каза Ричър.

— Няма да е лесно.

— В момента разполагаме само със сведения от втора ръка. Но явно съществува съгласие, че Майкъл Маккан е използвал Дълбоката мрежа и че е слязъл от влака в едно градче, което се казва Мадърс Рест. Трябва да разберем дали едното е довело до другото. Дали е слязъл от влака заради нещо в интернет, или и без това е щял да слезе от него?

— Мислиш, че Мадърс Рест привлича хора за нещо, като използва Дълбоката мрежа?

— Видяхме двама души, които пристигнаха с влака. И двамата прекараха една вечер в мотела, а на следващата сутрин ги откараха с бял кадилак.

— Но там дори няма покритие на мобилните телефони — каза Чан. — Със сигурност няма как да са някакъв голям играч в интернет.

Уестуд замълча за миг, после каза:

— По-добре да отидем някъде, където ще можем да разговаряме по-спокойно.

На трийсет километра южно от Мадърс Рест мъжът с изгладените джинси и прическата, оформена със сешоар, крачеше неспокойно насам-натам. Чакаше стационарния си телефон да звънне. Опитваше се да не избързва. Последния път, когато се беше обадил по-рано от уговорения час, го бяха скастрили. „Остави ни да си вършим работата, става ли?“ Не че си бяха свършили работата. Все още не.

Но той не можеше да чака повече. Мъжът взе слушалката. Набра номера. От другата страна не вдигна никой.

Уестуд се беше обадил предварително, за да направи резервация, и не знаеше какво става, така че беше запазил отделни стаи за Ричър и Чан. Когато разбра, че е сбъркал, той нито се смути, нито се притесни за излишния разход. Вместо това просто избра стаята, в която имаше най-силен сигнал на безжичния интернет, и я обяви за офис. Извади компютъра с метален корпус от чантата си и го отвори на едно бюро. Ричър и Чан седнаха на леглото.

— Вече споменахте за Мадърс Рест — започна Уестуд. — Още в самото начало. И бяхте прави. Един добър журналист би трябвало да се подготви, за да спечели преимущество пред конкуренцията. Точно това направих и аз. Градчето е транспортен център за зърно и търговия със земеделски материали. В архивите има много технически подробности. Но добрият репортер обича да разполага с два независими източника на информация. Така че аз отворих програмата за сателитни изображения на Гугъл и го намерих веднага. Точно там, където се предполагаше да бъде. И наистина прилича на транспортен център за зърно и търговия със земеделски материали. Но се намира по средата на абсолютното нищо. Все едно в целия окръг Лос Анджелис да имаше само едно кръстовище, а всичко останало да беше пусто. Това ми се стори забележително. Затова си поиграх малко. Промених мащаба, за да проверя колко далече се намира от всичко останало, просто от любопитство, и случайно открих едно застроено място на около трийсет километра в южна посока. Единственото. Още по-изолирано от градчето. И, естествено, реших да го погледна по-отблизо.