Лий Чайлд - Накарай ме

— Сигурно е проява на самоувереност — предположи Чан. — Прекалена самоувереност. Той смята, че вече сме мъртви. Може би няма нищо друго, за което да се тревожи. Може би е на върха на хранителната верига. Може би няма никой друг, който да представлява опасност за него.

— Ако е той — каза Ричър.

— Не бива да предприемаме нищо, ако не сме сигурни.

— Би било хубаво. Можех да го застрелям от място.

— Наистина ли?

— Метафорично казано. Не и с пистолет. За по-сигурно щях да вляза вътре.

— На двора?

— Идеално.

— Може би зад портала има охрана.

— Може би. Но такива хора държат на имиджа си. Обичат да ги виждат зад стена от охранители. Или дори изобщо да не ги виждат.

— Значи вероятно не е нашият човек.

— Със сигурност прилича на него. Прилича на дебелия човек, който определя правилата.

— Трябва да сме сигурни.

— Няма как да сме съвсем сигурни. Освен ако не му поискаме документ за самоличност. Но не виждам по роклята му да има джобове.

— Това е кафтан. Или муму.

— Какво е муму?

— Това, с което е облечен.

— Трябва да проверим. Може да се окаже, че сме ударили джакпота. Той ни е в ръцете.

— Точно това е проблемът. Изглежда твърде хубаво, за да е истина.

— Може да е съвпадение. Както каза ти. А може да е рутина. Може би охраната му е вътре. Може би са свикнали той да излиза навън, за да пуши. Все още е рано, така че наоколо няма никой. Може би не обича през цялото време да са до него. Или смята, че с персонала е най-добре да се говори на четири очи.

— Колко време ще остане навън?

— Пурата му е голяма. Но може би я пуши по малко.

— Няма да имаме по-добра възможност.

— А тази няма да продължи още много дълго време.

— Но трябва да сме сигурни.

Ричър не отговори.

Дебелият продължаваше да говори. Навярно се беше разгорещил малко. Поклащаше глава на всяка реплика. Подкожната тлъстина на врата му се тресеше. Останалата част от тялото му оставаше напълно неподвижна. Тялото му не беше пригодено да изразява емоции с жестове.

— Мисля, че вече обобщава — каза Ричър. — Мисля, че достига до заключението на разговора. Нямаме много време. Трябва да вземем решение.

Чан не отговори. После каза:

— Чакай малко.

Тя вдигна телефона си и Ричър видя как на дисплея му изплува картина. Виждаше тротоара, розовата ограда и отворения портал. Картината се виждаше под необичаен ъгъл и не беше стабилна. Телефонът беше включен в режим на фотоапарат. После на дисплея се показаха контейнерите за боклук, фалшивата градинка и дебелият.

Чан натисна дисплея и телефонът издаде звук като затвор на фотоапарат. После тя се зае да работи на дисплея, набра нещо и натисна нещо друго, така че телефонът издаде звук, подобен на тихо изфучаване.

— Поисках от моя колега да ми даде визуално потвърждение — обясни тя.

— По-добре да побърза — отговори Ричър. — Това няма да продължи още дълго време.

Дебелият продължаваше да говори, да клати глава и да се тресе. Мъжът с кърпата на главата продължаваше да го понася безропотно. После пръстите на дебелия се заеха да се вкопчват в горния край на облегалката на пейката. Вероятно беше началото на дълга и сложна процедура, с помощта на която щеше да се изправи на крака.

— Губим го — каза Ричър.

Дебелият хвърли пурата си на земята. Телефонът на Чан издаде тих еднократен звън. Тя погледна дисплея.

— О, стига бе — каза тя.

— Какво?

— Иска по-близък кадър.

— Да не сме във Върховния съд?

Чан отново вдигна телефона си и раздалечи пръстите си върху дисплея, така че да увеличи образа на дебелия, колкото беше възможно, центрира го в средата на кадъра и направи снимката. Ричър се обърна, за да вземе ругъра, който беше оставил на пода зад седалките. За всеки случай. Чу как телефонът тихо изфуча, за да изпрати снимката по електронната поща или както там го правеше. Ричър хвана пистолета и го премести в скута си, без да го вдига над нивото на седалките. Беше солидно оръжие. В него нямаше нищо излишно. Беше огнестрелният еквивалент на най-обикновен седан американско производство. Като шевролета под наем, в който седяха. Заглушителят беше монтиран допълнително. В пълнителя имаше с два патрона по-малко. Заради стария пазач на портала. Един куршум в гърдите и един в главата.

„Пожелавам ви приятен следобед.“

Ричър продължи да чака.

В този момент дебелият повдигна хълбоците си нагоре — очевидно специалната му техника за изправяне. Канеше се да се изпъне като дъска, а после да се избута с ръце от пейката до вертикално положение. Или да се отблъсне от нея, за да се залюлее напред, и после да възстанови равновесието си. И двете маневри не изглеждаха лесни за изпълнение. Но една очевидно беше възможна. Все пак не беше прекарал целия си живот на тази пейка.