Лий Чайлд - Накарай ме

— Какви разходи?

— Разходите за това да не позволя да им се размине.

Мъжът с джинсите и прическата помълча малко, после заяви:

— Ти не им позволи да говорят с Маккан. За което искрено ти благодаря. Добре свършена работа. Но при цялото ми уважение, с това съвместната ни работа приключва. Всичко, което изпитваш към Ричър или към Чан, вече е съвсем лично.

— Хакет е закопчан с белезници за леглото в болницата. Задържали са го от полицията.

— Колко знае той?

— Отделни неща. Но те няма как да докажат нищо. Хакет не носи никакви доказателства със себе си. Никаква информация. Ричър е откраднал телефона му, а той е оставил компютрите си в колата. Която беше осигурена от нашите приятели от Чикаго заедно с шофьора. Така че оборудването му все още е в нас. Пуснахме скенера за мобилни телефони да работи отново. Чан е включила телефона си. Току-що се обади на онзи човек от „Ел Ей Таймс“. Обади се някъде от предградията — тук, във Финикс.

— Защо е във Финикс? Заради теб? Двамата идват при теб, така ли?

— Ричър ми се обади от телефона на Хакет, за да ми го каже. Пък и не е толкова трудно да се предположи. Но не и ако беше чул разговора на Чан с човека от „Ел Ей Таймс“. Защото от него излезе, че те са дошли тук по съвсем различна причина.

— И каква е тя?

— Имаше някои неща, които ти не знаеше.

— Какви?

— Такива, че с радост ще разделиш разходите с мен петдесет на петдесет.

— Разкажи ми.

— Питър Маккан е имал сестра. Лидия Маккан, но сега се казва Лидия Леър, защото е омъжена за лекар. Живее тук, във Финикс. В предградията. Двамата с нейния брат са разговаряли непрекъснато. Той е споделял всичко с нея. Според онова, което Чан току-що обясни на Уестуд, може да се окаже, че да се говори със сестрата е същото, като да се говори със самия Маккан.

— Не можем да позволим това да се случи.

— Вече говорим в множествено число, така ли?

— Добре, петдесет на петдесет. Естествено.

— Радвам се, че сме на едно мнение.

— Но ще искам и още нещо.

— Какво?

— Да ми кажеш как е умрял Маккан.

— Хакет го е застрелял.

— С повече подробности.

— Хакет отишъл при него много рано сутринта и го заплашил с пистолет, за да го изведе от къщата. Завел го в близкия парк. Наоколо нямало други хора. Тогава Хакет го застрелял в тила с деветмилиметров пистолет със заглушител.

— Имало ли е много кръв?

— Не съм бил там.

— Куршумът сигурно е излязъл през лицето му. Но към този момент мозъкът му вече е бил мъртъв. Значи сърцето му е спряло да бие. Не е имало кръвно налягане. Ефективен метод, но не достатъчно впечатляващ. По същия начин ли ще го направиш с Ричър и Чан?

— Ще го направя така, както ще свърши работа, по дяволите. Ще разделим разходите петдесет на петдесет. А те могат да се окажат високи. Защото освен всичко останало ще трябва да го направим бързо. Те може би вече говорят с нея точно в този момент.

Дългата история за изчезването на Майкъл Маккан започваше с желанието му да отиде в Оклахома. Един ден Майкъл беше изявил това желание по своя бавен, несигурен, потиснат начин и баща му не си беше позволил да се тревожи за това, поне не веднага, в този момент, защото си беше дал сметка, че е малко вероятно да се стигне дотам. Рядко се стигаше до нещо подобно. Но след това Майкъл беше обявил и нещо друго: беше проучил политиката за социално настаняване в щата Оклахома, която беше различна от тази в щата Илинойс в това отношение, че беше достатъчно кандидатът да работи на непълен работен ден. Което можеше да се осъществи по-лесно.

Питър Маккан беше реагирал със смесени чувства. Най-силното от тях очевидно беше неподправеният ужас, който беше изпитал при мисълта за Майкъл, оставен сам в непозната обстановка. Но под него се беше показало тънкото зелено стръкче на оптимизма. Майкъл най-сетне беше свършил нещо полезно с компютъра си. Беше проучил политиката за социално настаняване в друг щат. И дори беше достигнал до заключение. „Което можеше да се осъществи по-лесно.“ Това направо приличаше на самостоятелен план. И със сигурност демонстрираше инициатива. Беше доказателство за мотивация, а някакъв психолог много отдавна му беше казал, че самостоятелната проява на мотивация ще бъде първият признак за подобрение в състоянието на сина му.

Затова Питър Маккан като цяло беше приел тази новина с облекчение.

— А после Майкъл обяви, че има приятел в щата Оклахома — продължи сестра му. — Чудесна новина. Той никога не беше имал приятел. Дори не беше използвал тази дума. Предположихме, че са се запознали в някакъв форум в интернет. Което сигурно беше притеснително. Но от друга страна, Майкъл е на трийсет и пет години. И не е умствено изостанал. Коефициентът му на интелигентност е доста висок. Той знае какво прави. Просто непрекъснато е нещастен. Затова Питър му зададе всички въпроси, за които се сети, и млъкна.