Лий Чайлд - Накарай ме

— Колко по-късно?

— Може да минат и часове.

— Можеш ли да получиш тази информация по-бързо?

— Спести си парите. Хакет ги подслушва. Ще разбереш в момента, в който разбере тя.

— Далече ли е от тях?

— В момента пътува към Уест Холивуд. Сигурен съм, че ще пристигне, преди от телефонната компания да върнат обаждането.

Леглото наистина беше равно, широко и твърдо. Ричър лежеше по гръб, облян в пот. Въздухът, който излизаше от климатика, не беше достатъчно студен, а вентилаторът на тавана беше счупен. Чан лежеше до него и дишаше дълбоко. Теорията на Ричър беше, че вторият път винаги е далеч по-добър от останалите. Втория път вече няма място за разни малки задръжки и неудобство, но все още е изпълнен с усещане за новост и вълнение. Но тази теория току-що беше разбита. Беше взривена на парчета. Уестуд беше казал: „Всички теории трябва да се подлагат на проверка. Това е съществена част от научния метод“. И двамата наистина я бяха проверили. Вторият път, преди един час, беше впечатляващ. Но третият път беше още по-добър. Много по-добър. Ричър лежеше напълно изцеден и изпразнен, а костите му сякаш се бяха превърнали в каучук. Беше толкова отпуснат, че всичките му досегашни представи за релаксация му изглеждаха като прояви на тревожно напрежение.

След малко Чан се изправи на лакът и проследи с пръсти очертанията на гръдния му кош до врата и лицето, а после в обратната посока, като че ли го изучаваше, за да запамети равнините и контурите на тялото му. На свой ред той нямаше нищо против да остане напълно неподвижен, отпуснал ръка от вътрешната страна на бедрото ѝ — застинал, но изпълнен с вълнение от докосването до горещата ѝ кожа, влажна и гладка като кадифе, неподвижния мускул на бедрото под нея и едва доловимото усещане за пулса ѝ под дланта си.

— Ричър — каза тя.

— Да?

— Нищо. Просто изпробвам как звучи.

Косата ѝ се беше посипала по рамото му, гъста и тежка. Гърдите ѝ бяха притиснати в ръката му над лакътя. Той усещаше как бие сърцето ѝ.

— Бил ли си женен някога? — попита го тя.

— Не — отговори той. — А ти?

— Веднъж. Но не за дълго.

— Като много други.

— Колко дълга е била най-продължителната ти връзка? — попита го тя.

— Шест месеца — отговори той. — Или някъде там. Беше трудно заради назначенията на различни места. Местеха ме твърде често. Беше като лотария. Лотария на квадрат, ако жената също е на военна служба. Най-често бяхме като кораби, които се разминават в нощта.

Телефонът ѝ звънна. Тя се отблъсна от него, изви се и прекоси стаята до бюрото, без да се облича. Погледна входящия номер и вдигна. Нямаше общи приказки. Беше съвсем делова. Сигурно се обаждаха от телефонната компания. Тя намери химикалка и зашляпа обратно с босите си крака до нощното шкафче, където имаше бележник с логото на мотела, пожълтял от времето. Занесе го обратно до бюрото, наведе се над него и започна да пише първо на една страница, после на втора и накрая на трета. В един момент от разговора се обърна към него, приведе се напред и му намигна.

Той се подпря на лакти в леглото.

— Благодаря — каза накрая тя и прекъсна.

— Какво стана? — попита той.

— Чакай малко.

Тя включи компютъра си и зачука по клавиатурата, докато студената сива светлина на екрана осветяваше лицето ѝ. Отпусна пръсти на полето за курсора и го раздвижи, за да намери нещо. И се усмихна.

— Какво става? — попита той.

— И трите номера са на телефони за еднократна употреба — обясни тя. — И трите са предплатени, купени от супермаркети. Телефонът от Луизиана е сравнително нов. Купен е от някаква аптека в Шривпорт. Трябвало е да се регистрира, преди да се използва. Системата вече е такава. След като си купиш телефона, трябва да се обадиш на служебен номер с код осемстотин, откъдето ти дават код за района, от който се обаждаш, и някой свободен телефонен номер. Всичко това се е случило. След това телефонът е използван общо единайсет пъти, преди да му свършат предварително заредените минути, и тъй като не е презареден навреме, номерът се е изключил от мрежата. След като минат още шест месеца, ще го дадат на някой друг нов абонат.

— На кого са се обаждали от него?

— На Уестуд, в Лос Анджелис — всичките единайсет пъти.

— Откъде?

— От Шривпорт. От една и съща клетка на мобилния оператор, всеки път.

Ричър не каза нищо.

— Случаят с телефона от Мисисипи е горе-долу същият, с изключение на това, че е малко по-стар. Купен е преди една година от супермаркет в Оксфорд, регистриран е с код за щата Мисисипи и е презареждан четири пъти, но в крайна сметка е зарязан. Използван е само в Оксфорд, на една от две различни клетки. Обажданията са десетки и винаги са до Уестуд — ако е прав и става дума наистина за студент, сигурно са били от сградата на университета и от общежитието.