Лий Чайлд - Накарай ме

— Батерията трябва да е заредена — каза той. — Ако се изтощи, телефонът ще се изключи и от мрежата ще разберат. Значи все пак го зарежда от време на време.

— Тогава може би е излязъл до магазина и го е оставил в къщи.

Ричър погледна навън през прозореца и не отговори. Телефонът продължаваше да звъни.

— Какво? — каза Чан.

— Нищо.

Но вече си представяше друга самотна картина: телефонът беше на земята и подскачаше като жив, като верен шпаньол, който се опитва да събуди мъртвия си господар, да го накара да му обърне внимание и не разбира какво е станало. Може би някъде навън сред хълмовете или в някой салон в голямата къща. Може би причината за смъртта беше сърдечен удар или подагра, или нещо друго, от което умираха собствениците на шпаньоли. Но Ричър беше човек, който се ръководеше от фактите и нищо повече, така че вместо това каза:

— Добре, затвори и се опитай да се свържеш с централата на библиотеката.

Чан прекъсна връзката и в стаята се възцари тишина. Тя отвори уебстраницата на градската библиотека в Чикаго. Клонът на библиотеката в Линкълн Парк си имаше собствен номер за справки. Започваше с код 773 и продължаваше с други седем цифри, които не бяха много далече от номера на стаята на доброволците, където се бяха обадили по-рано. Тя го набра и от другата страна на линията се чу записано съобщение за автоматично меню. На английски и испански. За това натиснете „едно“, за онова натиснете „две“. За да се свържете с оператор, натиснете „девет“.

Чан натисна девет. Чу се сигнал „свободно“, после от другата страна на линията женски глас каза:

— С какво мога да ви помогна?

Чан се представи по същия начин, по който го беше направила с Уестуд още първия път. Съобщи името си и обясни, че е частен детектив от Сиатъл, но преди това е била във ФБР. Последното явно свърши работа. Жената от Чикаго определено беше впечатлена.

— Разбрах, че в библиотеката ви работят доброволци — продължи Чан.

— Точно така — потвърди жената.

— Имате ли доброволец, който се казва Маккан?

— Имахме.

— Но вече не е при вас?

— Не сме го виждали от три-четири седмици.

— Напуснал ли е?

— Технически погледнато, не. Но доброволците често идват и си отиват.

— Можете ли да ми кажете нещо повече за него?

— Какво искате да знаете? Някакъв проблем ли има?

— Той е бил клиент на компанията, за която работя. Изгубихме връзка с него. Опитваме се отново да се свържем. За да проверим дали все още няма нужда от помощта ни.

— Ами той е възрастен, доста мълчалив и затворен. Но работи добре. Ние също бихме искали да се свържем с него.

— Беше ли запален на някаква определена тема? Тревожеше ли се от нещо?

— Не съм сигурна. Никога не е бил много словоохотлив.

— Местен ли е? Знаете ли къде живее?

От Чикаго се чу тишина. После жената каза:

— Съжалявам, но всъщност не ми е позволено да давам такава информация. Трябва да уважаваме правото на личен живот на нашите доброволци.

— А имате ли телефонен номер, на който можете да се свържете с него? Може би домашен? Сигурно можете да му се обадите и да го помолите да се свърже с нас.

В Чикаго отново настъпи мълчание. Чуваше се само тихо потракване. Може би жената използваше клавиатурата си, за да отвори база данни. Дълъг списък на екрана на компютъра. Трябваше да измине дълъг път надолу по него, за да стигне до буквата „М“, която беше по средата на азбуката.

После жената отново се обади от другата страна на линията:

— Не, за съжаление нямаме телефонния му номер.

След това провериха и секретните бази данни на детективската компания на Чан, за да видят дали в Чикаго са записани други хора на име Маккан, в случай че той се отличаваше и с нещо друго, но получиха стотици резултати с това име. Ричър си помисли, че сигурно трябваше да го очакват — като се имаха предвид етническият произход на фамилните имена и миграционните модели в исторически план. Може би и техният Маккан беше един от стотиците резултати, но нямаше как да го разберат. Беше невидим като зрънце пясък на плажа.

След това провериха и разписанието на авиолиниите. Имаше голям избор. Маршрутът от летището в Лос Анджелис до международното летище „О’Хеър“ в Чикаго беше важен и натоварен. Имаше многобройни полети до там през целия следобед. Беше логично. Така хората можеха да се приберат у дома, преди да дойде естественото им време за лягане на две часови зони в източна посока. Всички по-късни полети щяха да влязат в категорията на нощните.