Лий Чайлд - Накарай ме

Не възникна никакъв по-сериозен проблем. Не се чуха клаксони, никой не размаха юмрук и не показа среден пръст. Ричър предположи, че станалото беше всекидневие в трафика на Лос Анджелис.

Движението в дясната лента се забави още повече. След броени секунди лимузината и червената спортна кола вече бяха толкова напред, че се изгубиха от поглед. Колите в лявата лента се движеха още по-добре. Ричър се приведе напред и попита:

— Защо не се престроиш?

Шофьорът хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и каза:

— Скоро и трите ленти ще се задръстят отново.

— Тогава защо не изпревариш този момент?

— Шофирането в този град е като в приказката за заека и костенурката, приятелю.

Чан отпусна ръка на рамото на Ричър и го дръпна назад.

— Остави го да прави това, в което е добър. Ти не си издържал изпита за шофиране, забрави ли?

Тя отново се обърна към телефона си. Последната статия от периода от общо три месеца, който си бяха определили, беше за океанския транспортен коридор, вървящ успоредно на Западното крайбрежие, от щата Калифорния до щата Орегон, който големите бели акули използваха за сезонните си миграции. Темата не представляваше интерес за много хора, но точно тогава някакъв французин беше решил да плува право през този коридор по пътя си от Япония през Тихия океан. Човекът планираше да спи на придружаващата лодка всяка вечер и да продължава да плува на сутринта, по осем часа всеки ден. При това се оказваше, че акулите не са основният му проблем. Първо щеше да му се наложи да прекоси Тихоокеанската спирала — бавен водовъртеж с диаметър от хиляда и шестстотин километра, в който се събираха всички пластмасови отпадъци, токсични разливи и други боклуци, изхвърлени в океана.

— Французите са луди — отбеляза Чан.

— Майка ми беше французойка — каза Ричър.

— Беше ли луда?

— Общо взето, да.

Движението отново се забави пропорционално, така че колите в лявата лента започнаха да се движат със скоростта, с която дотогава се движеха колите в средната, тези в средната се забавиха до скоростта на дясната, а тези в дясната почти спряха. Шофьорът все така отказваше да се престрои. Вместо това караше на пресекулки, на по няколко сантиметра, съвсем малко по-бързо от скоростта на пешеходец.

И тогава те изведнъж разбраха защо.

След като бяха минали Кълвър Сити и малко преди да стигнат до Ингълуд, откъдето вече не беше далече до летището, шофьорът изведнъж излезе от магистралата по един неотбелязан изход надясно и продължи по тясна улица, която сякаш водеше към някакво изоставено депо. Гумите на таксито захрущяха по асфалта, обсипан с боклуци, до ръждясалите метални бараки от двете страни на улицата не се виждаха никакви други коли, а после таксито зави и се заклатушка по разбития асфалт на улица без изход, на дъното на която имаше някакъв изоставен склад и вратата му беше разбита, така че зееше отворена.

Шофьорът влезе право в него, в пълен мрак.

Покривът на склада се поддържаше от ръждясали железни колони, а оскъдната светлина във вътрешността му идваше от стотиците миниатюрни ярки слънчеви петънца, които се виждаха през отворите в стените. Приличаха на дантела. Складът беше голям, може би към сто метра на дължина, но като цяло беше празен с изключение на необясними струпвания от изоставено оборудване и скрап. Подът беше от бетон, излъскан като огледало на някои места и накапан с машинно масло на други, и беше обсипан с ръждясали отломъци и гълъбова перушина. Хрущенето на гумите, ръмженето на двигателя и кашлянето на ауспуха отекваха през отворения прозорец от страната на Чан.

В склада нямаше никакви други хора освен тях, поне доколкото можеше да види Ричър, и първичната част от мозъка му веднага се улови за тази възможност. Един удар отстрани в главата на шофьора щеше да реши проблема. Силно кроше с дясната ръка, леко надолу, което щеше да бъде достатъчно да го зашемети. Неочаквано. Без предупреждение. Персонален камшичен удар, само за него. В изпълнение на правилото да нанесеш ответния удар, още преди да е започнала атаката срещу теб. Ръката на Ричър се сви в юмрук, готова за удара.

А след това отново се отпусна. Човекът продължаваше да кара, бавно и плавно, но уверено, все едно знаеше точно къде отива, все едно много пъти беше минавал оттук.

— Приказката за заека и костенурката, приятелю. Току-що ни спестих двайсет минути — ухили се той.

В отсрещния край на склада имаше същата разбита врата, която висеше в същото отворено положение, и шофьорът мина през нея, обратно на ярката слънчева светлина, и прекоси още малко напукан асфалт между други изоставени бараки, за да излезе през един паянтов портал направо на шосето, което обикаляше летището от северната страна, точно пред високата телена ограда. Ричър видя контролната кула право пред тях, както и пистите за излитане и рулиране, паркираните самолети и товарните коли, които обикаляха около тях, съвестни и невинни под синьото небе и жаркото слънце.