Лий Чайлд - Накарай ме

След това се качиха в самолета и служителят от авиокомпанията, който отговаряше за притежателите на златни карти, отново се представи добре, защото им беше резервирал места до аварийните изходи, където имаше повече място за краката. Ричър по очевидни причини остана доволен, но в същото време се подразни. Разбираше на теория защо правят така. В аварийна ситуация хората трябваше да излязат оттам — през люка и навън по крилото на самолета. По тази причина имаше правила за минималното необходимо пространство, така че на хората да им бъде удобно, докато минават оттам. От друга страна, ако съществуваше минимално необходимо пространство, така че хората да се чувстват удобно, защо не го прилагаха към всеки друг ред седалки в самолета? Беше някакъв бюрократичен парадокс, който не успяваше да разреши.

— Тук е приятно — отбеляза Чан.

— И още как — каза Ричър.

— Защо не ти хареса онзи полицай на летището?

— Напротив, хареса ми. Аз харесвам всички хора. Винаги съм весел, засмян и общителен.

— Нищо подобно.

— Хареса ми — повтори Ричър.

— Но реагира негативно, когато се появи.

— Така ли?

— Отказа му, а след това започна да го притискаш. На практика го предизвикваше да ни арестува.

— Нещо ме съмняваше.

— Какво те съмняваше?

— Имам предвид, че ми изглеждаше убедително. Даже много убедително. И двамата сме виждали този процес в действие. Някой началник там горе сяда и пише някакъв списък. На базата на какво, никой не знае. Може би в девет от десет случая фактът, че нямаш багаж, наистина означава, че си от лошите. Макар че според мен по-скоро се случва един път на милион. И той също смята така. Но се придържа към списъка. Защото няма друг избор.

— И какво те съмняваше?

— Виждала ли си скоро служебна карта, издадена от Полицейското управление на Лос Анджелис? За сравнение?

— Не си спомням.

— И аз.

— Мислиш, че не е бил истински полицай?

— Иска ми се да знаех отговора на този въпрос. Предполагам, че ако не беше истински полицай, поне доказваше несъстоятелността на теорията за контрола върху съзнанието. В противен случай трябваше да се зарадва, че не нося багаж. Защото в самолета щеше да остане повече място за оборудването.

— Какъв е бил, ако не е бил истински полицай?

— Може да е бил поредният братовчед от клана Мойнахан.

— В Лос Анджелис? Колко роднини може да имат тези хора? Не ми се вярва.

— Защо се отказа точно в този момент?

— Защото ти го убеди. Нямаше причина да те арестува. А най-вероятно му трябваше такава. Законите сигурно не са толкова строги, колкото си мислим.

— Не, според мен се отказа, защото се появиха полицаите.

— Нали са му колеги?

— Ами ако предположим, че не са? Да предположим, че е бил измамник и задачата му е била да ни вкара в онзи микробус. Той е професионалист, който иска да продължи да работи на летището. И не беше сигурен какво ще направя всеки момент. Можеше да избухна. А той не можеше да си позволи риска да привлече внимание. Затова се отказа от операцията, когато случайно се приближиха онези полицаи, защото те винаги са нащрек за нещо необичайно. С други думи, човекът игра на сигурно и си плю на петите.

— Или пък е бил добър служител на органите на реда, който реши да спести един час в ареста на теб и един час попълване на доклади на себе си, като си пое дълбоко въздух, преброи до десет и те остави на мира.

Самолетът направи завой на пистата сред шумни пориви от нагорещен прашен въздух и набра скорост плавно и самоуверено, сякаш си даваше ясна сметка, че тайната на въздухоплаването е разкрита много отдавна. Спокойно се отдели от пистата, като проблесна на слънцето, изви настрани в маранята и се издигна в небето, оставяйки след себе си следи от изгорели газове, за да поеме по своя маршрут на североизток.

Десет минути по-късно на трийсет километра южно от Мадърс Рест мъжът с изгладените джинси и прическата, оформена със сешоар, прие обаждането по стационарния си телефон. Отсреща казаха:

— Ще оправим това.

— Какво ще оправите?

— Извадихме много лош късмет.

— За какво говориш?

— Възникна проблем.

— Двамата се качиха в самолета, така ли?

В този момент от другата страна отново станаха много словоохотливи. Но не от въодушевление. А от невярващо огорчение, предизвикано от току-що отминалите събития, които вече не можеха да се върнат назад.

— Хакет го беше организирал идеално. Жената резервирала полета по телефона, така че той знаел всички подробности. Моментът бил избран перфектно. С точност до секундата. Той ги проследил как потеглят от мотела с такси. Към този момент вече бил на задната седалка на една лимузина, управлявана от подизпълнител, и двамата следили таксито, докато не се изравнили с него на магистрала четиристотин и пет, където работата се подредила по най-добрия възможен начин, защото нейният прозорец дори бил отворен, движението в лявата лента било достатъчно бързо, за да се измъкнат, а черните лимузини по пътя към летището в Лос Анджелис са невидими, защото има около един милион такива, така че пушката буквално вече се вдигала към положение за стрелба от упор, когато едно ферари ги блъснало отзад. Хакет ми каза, че все едно го изритал кон. Така и не са ги видели повече. По магистралата не може да се кара назад.