Лий Чайлд - Накарай ме

В крайна сметка Ричър и Чан се отправиха заедно с останалите пътници към изхода, преминаха по подвижната пътека и влязоха в сградата на летището, където имаше хиляди други хора, които или седяха и чакаха, или бързаха във всички възможни посоки. Ричър беше извикал лицето на непознатия мъж в паметта си като снимка на издирван престъпник в пощенска станция и незабелязано оглеждаше тълпите наоколо с периферното си зрение, без да гледа право към тях, без да разсъждава. Доверяваше се на инстинктите си да уловят приликата, ако имаше такава.

Но такава нямаше. Мъжът не седеше, не чакаше и не бързаше в нито една възможна посока. Двамата прекосиха салона, като подминаваха хората, които чакаха пред тоалетните или се редяха за кафе, покрай будките за вестници и лъскавите бутици, и заведенията с ламинирани маси и прегърбени самотни пътници. Ричър се оглеждаше за хора, които четат вестници с подпрени лакти на масата, за познатия ъгъл на раменете, но не видя нищо. Онзи човек го нямаше. Не беше на летището.

Двамата стигнаха до изхода на зоната за пристигащи и преминаха в чакалнята на летището, където бяха лентите за получаване на багажа и изходите за наземен транспорт. Видяха редица телефонни апарати на стената, които си стояха самотни и забравени. След това видяха нещо още по-добро: рецепция, на която се предлагаха всякакви полезни услуги за новодошлите, включително и хотелски резервации на място. Жизнерадостна жена с униформено сако им препоръча хотел „Пенинсюла“, обади се вместо тях и им резервира апартамент, а след това им каза къде е стоянката на такситата.

Вечерта беше топла и въздухът беше изпълнен с влага, изгорели газове и цигарен дим. Двамата почакаха пет минути и накрая им се падна един капнал шофьор в капнал форд краун виктория, който потегли с максимална скорост към центъра на града. Ричър се взираше през прозореца, докато не изгуби от поглед тълпите пред летището, но не видя никакви познати лица. По магистралата оглеждаше и колите около тях, но нито една не ги доближи или не тръгна успоредно с таксито. Всички хора просто си караха във вечерния мрак, един по един, без да забелязват другите, всеки в своя собствен свят.

— Трябва да си купим телефон за еднократна употреба — каза Чан.

— И трябва да кажем на Уестуд да си купи такъв — каза Ричър. — Защото се налага да предположим, че нашият човек е започнал всичко точно по този начин. Като е следял всички обаждания на Уестуд. Ние сами дойдохме при него тази сутрин. Сами влязохме в капана.

— Това доказва, че те се страхуват от Уестуд. Което пък доказва, че Уестуд е написал нещо важно за тях.

— Сигурно не е онази статия за акулите и французина.

— Нито пък за гризачите или за промяната в климата.

— Ето, виждаш ли? Вече ограничаваме възможните варианти.

Влязоха в града успоредно на линията на надземната железница и го видяха пред себе си, необятен и непоклатим, един напълно нощен пейзаж с милиони осветени прозорци на фона на мастиленочерното небе на изток. Хотел „Пенинсюла“ вече ги очакваше с апартамент, който беше два пъти по-голям от служебните жилища за военни, в които беше отраснал Ричър, и хиляда пъти по-луксозен. Менюто за румсървис беше с размерите на телефонен указател и беше с кожена подвързия. Двамата си поръчаха каквото им се искаше, като приеха, че от „Ел Ей Таймс“ ще го платят. Нахраниха се бавно, защото се надяваха, че цялата вечер е пред тях и никой няма да ги притеснява. Нямаше нужда да бързат за никъде. Беше по-хубаво да се наслаждават на сигурността за предстоящото. Беше по-приятно да се къпят в обещанието за бъдещето. С предястия, основно, десерт и кафе.

На следващата сутрин се събудиха рано въпреки часовата разлика донякъде защото мислите им не ги оставяха на мира, но най-вече защото предишната вечер не си бяха направили труда да дръпнат завесите, а стаята им гледаше на изток, към изгряващото слънце. Мислите на Ричър бяха свързани с неговата теория, която беше претърпяла поредната промяна. Четвъртият път беше още по-хубав от третия. Беше невероятно. Но вярно. А това носеше със себе си и малко горчивина. Защото някой ден щеше да бъде средна работа. Все някога трябваше да спре. Рано или късно. Не можеше вечно да става все по-хубаво. Или можеше? Трябваше да се надява на най-доброто и да се подготви за най-лошото.

Мислите на Чан очевидно бяха свързани с Линкълн Парк и бяха по-скоро иронични, защото тя каза: