Лий Чайлд - Накарай ме

— Чудя се как да отидем до там. Не е толкова далече. Не съм сигурна, че си заслужава да вземаме кола под наем. Може да се окаже, че няма място за паркиране. А такситата са свързани с непрекъснати разходи и понякога се намират трудно. Така че като цяло си мисля, че ще бъде най-добре да вземем под наем лимузина за целия ден. За предпочитане черна.

— Да го направим на рецепцията на хотела — каза Ричър. — Така ще си дадем още един ход преднина.

— Колата ще ни вземе в девет. Ще пристигнем в библиотеката около десет минути след отварянето.

— Отлично.

След като взеха това решение, поради ранния час им остана предостатъчно време за бавна и продължителна закуска от румсървис, бавен и продължителен душ и други неща, които също е най-добре да се правят бавно и продължително сутринта — включително изпробването на теории.

Лимузината им беше традиционен модел, черна, както бяха поискали, и излъскана до блясък. Шофьорът беше дребен, със сив костюм. Обясни им, че му е все едно дали кара в задръстванията, или стои паркиран до бордюра. За него нямало никаква разлика. И в двата случая му плащали еднакво. Стигнаха до Линкълн Парк за десет минути.

Когато влязоха в библиотеката, всичко изглеждаше така, все едно току-що е започнало началото на работния ден. Служителите се подготвяха за работа енергично, но дискретно. Двамата попитаха къде е жената, с която бяха разговаряли предишния ден по телефона за справки, и услужливите библиотекари ги заупътваха един след друг като в някаква щафета, докато не стигнаха до бюро с табелка „Справки“, разположено в самостоятелна ниша, на което в момента нямаше никой. Столът беше прилежно прибран до бюрото, а мониторът на компютъра не светеше. Все още никой не го беше включвал. Жената явно беше закъсняла за работа.

Но не всичко беше изгубено. Защото в дъното на нишата имаше врата, зад вратата се чуваха гласове, а на вратата имаше друга табелка: „Стая на доброволците“. Значи това беше стаята, от която Маккан беше провел шестнайсет разговора по телефона, докато търпението на Уестуд не се беше изчерпило.

Ричър почука на вратата и гласовете замлъкнаха. Той отвори и видя обикновена стая за почивка, обзаведена в служебен стил, с пастелни цветове и ниски столове с платнена тапицерия. На тях седяха общо петима души — двама мъже и три жени на различна възраст, различни на вид.

Телефонът беше на ниска масичка между два от столовете.

— Извинете — каза Ричър. — Не искам да ви прекъсвам. Търся господин Маккан.

— Няма го — каза един възрастен мъж.

Произнесе го по начин, който подсказа на Ричър, че той познава Маккан, вероятно добре, за да отговори с такъв авторитет и да се изкаже от името на всички по този въпрос. Беше сух, възрастен, със светлокафяв панталон с басти от плат, който не се мачкаше, гъста бяла коса, която беше старателно сресана, и прибрана в панталона карирана риза, която явно беше като униформа за пенсионерите. Сигурно се беше пенсионирал от мениджърски пост, където беше живял сред таблици и данни, и все още имаше нужда да се чувства търсен или търсеше възможност да се почувства нужен.

— Кога видяхте господин Маккан за последен път? — попита го Ричър.

— Преди три-четири седмици.

— Обичайно ли е това?

— Той идва когато иска. В крайна сметка всички тук сме доброволци. Предполагам, че има и множество други интереси.

— Знаете ли къде живее?

Възрастният мъж отговори:

— Съжалявам, но това са лични въпроси, а аз нямам представа кои сте вие.

— Господин Маккан наскоро се обърна към една компания за частни разследвания, за да му помогне с един проблем. Ние сме служители на тази компания. И дойдохме да му помогнем.

— Значи би трябвало да знаете къде живее.

Ричър сниши глас:

— Може ли да разговаряме насаме, господине?

Тези думи попаднаха право в целта, която беше егото на възрастния мъж. Бяха преценили, че е нещо повече от останалите. Бяха го разпознали като човек, с когото можеш да говориш насаме, за да му споделиш поверителна информация. Той се обърна към останалите доброволци.

— Ще ни оставите ли насаме? И без това работното време започна. Всички си имате задачи за днес.

И така, по-младият мъж и трите жени излязоха от стаята. Чан затвори вратата след тях и двамата с Ричър се настаниха на столовете, които се бяха освободили току-що. Възрастният мъж не беше помръднал от мястото си.

— Боя се, че агентът, който се занимаваше със случая на Маккан, е изчезнал — започна Чан. — И първото нещо, което трябва да направим в такъв случай, е да се уверим, че клиентът ни е в безопасност. Това е стандартна оперативна процедура. Но имаме нужда от помощ, за да го открием.