Лий Чайлд - Накарай ме

Ричър си придаде съчувствен вид и се опита още веднъж, но жената все така отказваше да им съобщи адреса на Маккан. Затова двамата си тръгнаха и на излизане се отбиха на рецепцията, където провериха телефонните указатели за Чикаго. В тях имаше твърде много хора на име П. Маккан и М. Маккан, за да им свършат някаква работа. Ричър и Чан излязоха обратно на улицата, въоръжени с едно голямо нищо — ако не се смятаха впечатленията и предположенията им.

Двамата завиха наляво по тротоара пред входа на библиотеката и откриха семейното магазинче точно там, където трябваше да се намира. В съседния вход. Беше с тясна фасада, навес над входната врата и малка витрина, на която бяха подредени неособено изкусителни предложения от типа на еластични бандажи, компреси и една тоалетна седалка за трудно подвижни хора. Ричър смяташе, че витрините на подобни магазинчета, в които се продават предимно медицински материали, представляват сериозно предизвикателство за търговията. Беше му трудно да си представи какво трябва да се подреди на витрината, така че да накара хората да се затичат вътре, обзети от въодушевление. Но все пак видя нещо, което представляваше интерес за него самия. Беше телефон за еднократна употреба в пластмасова опаковка, окачена на едно табло. Телефонът изглеждаше допотопен. Пластмасовата опаковка изглеждаше прашна. Цената на телефона беше обявена като „супер ниска“.

Двамата влязоха и видяха още шест телефона като него, окачени на друго табло, на което освен тях имаше калъфчета и зарядни за по два долара парчето, адаптери за зареждане в кола и жици с най-различно предназначение, повечето от които бяха бели. Самите телефони се предлагаха за по тринайсет долара без един цент. Всеки от тях беше предварително зареден със сто минути време за разговори.

— Трябва да си купим един — каза Ричър.

— Мислех си да вземем нещо по-модерно — отговори Чан.

— Колко модерно трябва да бъде? Трябва само да работи.

— Този телефон няма да има интернет.

— Не говориш с правилния човек. Ако питаш мен, това е някаква екстра. Помисли за него от гледна точка на кармата. По този начин ще имаме същия телефон, какъвто има Маккан. Може да ни донесе късмет.

— На него явно не му е донесъл късмет — отбеляза Чан.

Но все пак свали един телефон от таблото и го занесе на касата, където работеше възрастна дама. Косата ѝ беше стоманеносива, прибрана на стегнат кок, а дрехите ѝ бяха строго официални, като от миналия век и от Стария континент. По-навътре в магазинчето беше застанал възрастен мъж, който изпълняваше рецепти. Беше на същата възраст и беше облечен в същия стил. Носеше бяла престилка върху костюма и вратовръзката си. И косата му беше същата, с изключение на кока. Явно това беше семейството, притежаващо магазинчето. Нямаха други служители. Трябваше да поддържат ниски разходи.

— Тези телефони имат ли гласова поща? — попита Ричър.

Жената повтори въпроса му много по-силно и той си даде сметка, че тя не говори на него, а се обръща към мъжа в дъното, който подвикна в отговор:

— Не!

— Не — каза жената.

— Един наш приятел си е купил такъв телефон от тук — продължи Ричър. — Казва се Питър Маккан. Познавате ли го?

— Познаваме ли Питър Маккан? — провикна се жената.

— Не! — извика възрастният мъж от дъното на магазина.

— Не — повтори жената.

— А познавате ли сина му, който се казва Майкъл?

— Познаваме ли сина му, който се казва Майкъл?

— Не!

— Не.

— Благодаря — усмихна се възможно най-любезно Ричър.

Той намери една банкнота от десет долара и една от пет в джоба си и плати за телефона. Рестото му беше в монети, които бяха сръчно пресметнати и ловко отброени. Двамата спряха на тротоара пред входа на магазинчето и се опитаха да отворят опаковката. Не беше лесно. В крайна сметка Ричър се отказа да го направи с финес и просто я разкъса през средата. Прибра зарядното в джоба си и подаде самия телефон на Чан. Тя го разгледа, разбра как се работи с него и го включи. Дисплейчето му светна приветствено — беше малко, размазано и черно-бяло. На него се изписа собственият му номер. Започваше с код 501, последван от още седем цифри. На дисплея имаше и иконка за батерията, която беше пълна около петдесет процента. Батерията беше заредена фабрично, но не докрай. Иконката приличаше на миниатюрна батерия за фенерче, обърната на едната си страна, запълнена в единия край и празна в другия.

— Пробвай пак да се обадиш на Маккан — каза Ричър. — Може би този път ще вдигне. Може би телефонът му ще разпознае една сродна душа.