Лий Чайлд - Накарай ме

Тя прекъсна връзката.

— И сега какво? — попита тя.

— Много е рано за пица — каза Ричър. — Ще трябва да се представим за куриери.

Той натисна девет различни звънеца и когато някой отговори на първия от тях, каза:

— Доставка на пратка, госпожо.

Настъпи кратка пауза, после ключалката на вратата избръмча и изщрака. Двамата влязоха в спарен вестибюл, пълен с велосипеди, бебешки колички, купища менюта за доставка на тайландска храна и рекламни листовки за ключарски услуги. Приземният етаж носеше следи от семеен живот отпреди сто години, с гипсови корнизи и старомодни тапети. Но тапетите бяха избелели и издраскани, корнизите бяха грубо насечени от съвременни прегради, а на елегантните врати, които водеха към стаите, насилствено бяха монтирани петстепенни ключалки, шпионки и медни табелки с номера, които не бяха точно на една и съща височина. Първата врата отляво беше номер 11, а номер 12 беше зад нея, малко по-навътре.

Стълбището беше с перила от ковано желязо, мокет на стъпалата и доста стръмно. Докато се изкачваха по него, на всеки етаж автоматично се включваше стълбищно осветление. Когато стигнаха до върха, се бяха задъхали. Горе беше горещо. Апартамент 32 беше зад първата врата, до която стигнаха. В дъното на къщата, от лявата страна.

Ричър почука на вратата. Никой не отговори. Но в начина, по който изтрака вратата в касата, имаше нещо нередно. Ричър завъртя бравата. Беше отключено.

Вратата се отваряше към дневна, която представляваше, общо взето, цялото жилище — потънало в сумрак, но достатъчно малко, за да го обхванат с един поглед. Въздухът беше спарен и кисел, до едната стена имаше неоправено двойно легло, а до другата — кухненски бокс без прозорци и баня без прозорци. И двете бяха толкова големи, колкото щяха да бъдат в някоя каравана. Единственият източник на светлина беше еркерният прозорец, потъмнял от мръсотия и закрит наполовина от завесите. Стените бяха голи. Вероятно някога са били боядисани в бяло, но отдавна бяха посивели до цвета на пепел. Имаше маса за хранене, висока колкото барплот и не по-широка от петролен варел, а до нея — едно-единствено високо столче. Самотен фотьойл и отоманка, която не беше в комплект с него — ако не се смяташе това, че и двете бяха еднакво износени. С тях се изчерпваше разнообразието по отношение на мебелировката. Защото всички останали мебели бяха маси.

Бяха общо пет на брой и всяка една от тях беше голяма колкото врата, около два метра на дължина и около метър на ширина. Всички бяха дървени и почернели. Бяха подредени една след друга през средата на помещението, като следваха определен модел — първата беше с тясната страна към вратата, втората беше опряна странично в нея, така че двете заедно образуваха буквата „Т“, третата отново беше с тясната страна, четвъртата беше странично, така че образуваха още едно „Т“, а последната пета маса отново беше с тясната страна. Цялата композиция приличаше на скован гръбначен стълб по дължината на цялата стая, оформен от прешлени и къси дебели ребра.

На масите имаше компютри, седем от които бяха настолни, а останалите осем — лаптопи. Имаше и други черни кутии с неясно предназначение, както и външни дискове с памет, модеми, устройства за четене на флашки, разклонители и вентилатори. Но най-вече имаше кабели — гигантски кълба и вълни от усукани и преплетени жици като електрически спагети. А там, където нямаше жици или кутии, имаше книги — високи и нестабилни купчини от книги за програмиране, интернет протоколи и регистрация на домейни.

Чан погледна навън в коридора и затвори вратата.

— Пробвай да му се обадиш по телефона — каза Ричър.

Тя натисна бутона за повторно набиране и той чу жуженето на сигнала в ухото ѝ, след това се включи мобилната мрежа и някъде в стаята започна да звъни телефон. Звънеше силно и настоятелно и бръмчеше — с някаква глупава мелодия и с плътната вибрация на пластмасов корпус върху дървена повърхност. Телефонът на Маккан беше там, на една маса, подскачаше и се въртеше под кълбо жици, а малкото му дисплейче светеше в синьо. Беше на зарядно, а зарядното му беше включено в компютър.

Чан прекъсна връзката.

— Защо не го носи със себе си? — каза тя. — Мястото на мобилния телефон е в джоба.

— Предполагам, че не го възприема като мобилен телефон — отговори Ричър. — Не и в обичайния смисъл на думата. За него това е друг номер, от който да се обажда на Уестуд. Нищо повече. И телефонът е свършил тази работа. Телефонът не е виновен, че няма резултат. Точно както предположи, той се е отказал от него и го е захвърлил в чекмеджето. С тази разлика, че в нашия случай е маса.