Лий Чайлд - Накарай ме

„Но сега можеш да си спестиш много усилия, защото той има заглушител. Пистолетът е два пъти по-дълъг, отколкото сочи мускулната му памет. Значи ще бъде лесно. Направи го по бързия начин.“

Ричър направи точно това. Завъртя се от кръста, но с по-късо движение, така че дланта му беше близо до тялото, и не я стовари върху китката на мъжа, а върху самия заглушител, така че да го избута далече настрани, на безопасно разстояние, преди да го сграбчи и да го дръпне с всички сили.

Беше стандартна техника, защото се използваше често в самото начало на боя, тъй като вършеше работа в деветдесет и девет от всеки сто случая. Но този мъж беше стотният случай. Той знаеше какво да направи. Не позволи да бъде изведен от равновесие, като продължава да стиска пистолета.

Вместо това го пусна веднага. Незабавно. Отказа се от него, без да се съпротивлява. Просто го пусна и се завъртя настрани. Това беше единственият добър ход, с който разполагаше. Шансът да прибегне към него беше едно на сто.

Беше добър ход, защото, въпреки че оставяше Ричър в положението на едноличен собственик на смъртоносно оръжие, оставяше оръжието в неподходящото положение. Ричър беше хванал пистолета за заглушителя с дясната си ръка, с дланта напред, и продължаваше да се върти по инерция встрани от целта, така че щеше да му трябва определено време да спре напълно и да осъществи прехвърлянето от дясната в лявата ръка и обратно в дясната. А след това и още време, за да го насочи срещу целта, може би дори малко повече, защото цевта беше по-дълга заради заглушителя. Не можеше просто да го насочи и да стреля. Движението наподобяваше повече на замахване с камшик. И колко време щеше да му отнеме всичко това? Секунда и половина? Две секунди?

„В целия този интервал мъжът, който очевидно е достатъчно интелигентен, за да предприеме такъв ход, вече ще те удря отстрани по главата. Ще те засипва с удари. Може би ще успее да нанесе поне четири в тези две секунди, ако е тренирал на бързата круша. По-добре засега да оставиш пистолета. По-добре да се върнеш към него по-късно. По-добре да се подготвиш за онова, което със сигурност ще последва.“

Ричър отвори ръка и пистолетът падна на пода, а той се зае да се обръща по часовниковата стрелка, като вдигаше лакътя си и се навеждаше така, че първият от ударите рикошира от върха на главата му, а следващото ляво кроше го улучи над ухото. Беше свиреп удар, все едно беше нанесен с железен прът, а после собственият му лакът най-сетне пристигна на необходимото място и очерта нещо като защитна зона във въздуха около него, като блокира и следващия десен прав. Ричър използва собствената си инерция, за да включи в играта и едно ляво кроше от себе си, но ударът над ухото беше извадил от релси движението му по часовниковата стрелка — само с няколко сантиметра, които обаче се оказаха достатъчни да не успее да порази противника, в смисъл че мъжът не отхвърча назад през перилата на стълбищната площадка, а само отметна глава.

И в този момент демонстрира още повече талант. Естественото движение на Ричър беше напред в очакване на следващия удар, с който щеше да сложи край на схватката, в очакване мъжът да се опита да се върне в боя разтърсен, несигурен и беззащитен, но вместо това той отскочи настрани, под ъгъл от деветдесет градуса. Беше великолепно атлетично постижение. Забележително за толкова едър мъж. И му спаси живота. С едно допълнително преимущество. Защото не само беше успял да избегне един впечатляващ удар, но Ричър вече беше отпуснал тежестта си на грешния крак и противникът му веднага се възползва от този факт, направи крачка напред и стовари още един къс ляв удар в бъбрека на Ричър. От този удар щеше да му остане синина.

После мъжът отново отстъпи крачка назад, като боксьор, който се връща в неутралния ъгъл. И остана на мястото си — внимателно, но неподвижно. Изглеждаше доста уверен в себе си. Пистолетът лежеше на мокета в коридора, по средата между краката на Ричър и неговите. Не беше насочен срещу никого, а настрани, все едно засега не беше взел решение — като палеца на римски император, който все още не сочи нито нагоре, нито надолу.

Всъщност не беше точно по средата между тях двамата. В интерес на истината, беше малко по-близо до Ричър. Колко време щеше да му е необходимо, за да го вземе?

„Достатъчно, за да те изрита в главата.“

Или да те простреля в сърцето. Ричър хвърли поглед към дрехите на мъжа. Якето му беше тънко и под него не се виждаха издутини. Беше отворено и не висеше настрани от някаква тежест в джоба. Не криеше нищо. Джобовете на джинсите му бяха невинно отворени. В тях нямаше нищо друго освен въздух и може би пакетче салфетки. Следователно резервното му оръжие беше отзад на колана в плосък кожен кобур на кръста. Доставено от местната оперативна група. Нямаше да може да го извади толкова бързо, но със сигурност щеше да бъде много по-бързо от това един висок човек да се наведе и да се опита да вдигне неголям пистолет от земята, при това с нарушен баланс заради допълнителни двайсет сантиметра метал.