Лий Чайлд - Накарай ме

От другата страна на стълбищната площадка се отвори една врата и от нея се показа жена с побеляла коса. Автоматичното осветление се включи заради нея.

— Какви сте вие бе, хора? — попита тя.

Съседката беше истинска дама, слаба и повехнала, но енергична. Подобно на много други хора от своето поколение, беше по-скоро вежлива и проявяваше неохота, когато трябва да се усъмни в някого. Поне открито. Ричър предполагаше, че причината за това беше просто доброто възпитание.

— Доставяме нов компютър за господин Маккан — обясни той. — Но тук е много горещо. Колегата ни припадна.

— Искате ли да се обадя на „Бърза помощ“?

— Не, ние ще го внесем вътре и ще му дадем чаша вода.

— За мен няма да представлява никакво затруднение да го направя.

— Става дума за застраховката му, госпожо. Той работи на свободна практика. Никак не му е лесно. Условията на застраховката му са нечовешки. В никакъв случай няма да иска да плаща сметката за болничните услуги.

— Има ли нещо друго, което мога да направя?

— Нищо, госпожо.

Ричър хвана Хакет под мишниците и започна да го тегли към жилището на Маккан. Чан дискретно побутна пистолета на земята с крак, сантиметър по сантиметър, за да го скрие на сигурно място. Съседката понечи да затвори вратата, но после си промени решението и отново я отвори по същия поверителен начин, както преди, на около трийсет сантиметра.

— Мислех си, че Питър винаги сам си инсталира компютрите.

После затвори вратата и в коридора настъпи тишина.

Чан вдигна пистолета и го внесе в стаята. Ричър прибра Хакет вътре. Чан затвори вратата. Нямаше никакво съмнение, че Хакет е понесъл тежки увреждания на челюстта. Бяха пострадали, общо взето, всички лицеви кости. Някой доктор по медицина щеше да изнася лекции за неговия случай. Но иначе дишаше съвсем нормално. Поне засега. Докато някои от вътрешните му органи не започнеха да се подуват и да се съсирват. След това ставаше рисковано.

— Кога ще се свести? — попита Чан.

— Нямам представа — отговори Ричър. — Между два часа и никога.

— Много силно го удари.

— Той ме удари пръв. Два пъти в главата и един път в бъбрека.

— Добре ли си?

Ричър кимна. Беше добре. Но не и страхотно. Бъбрекът го болеше. Изпитваше болка при движение. А главата го болеше още по-силно. Най-вече над ухото. Беше адски силен удар. Може би най-силният, който беше понасял в живота си. При тези обстоятелства не беше най-мъдрото решение да го удари с глава.

— Не можем да чакаме тук два часа — каза Чан. — Кой знае какво ще стане през това време.

— Трябва да открием Маккан, така че няма значение дали ще чакаме тук или на друго място.

— Не разсъждаваш рационално — каза тя. — Боли ли те главата?

— Не още. Но ще ме заболи. Защо?

— Как са ни открили на това място?

— Предполагам, че той ни е проследил. В ретроспекция изглежда очевидно, че ще започнем от библиотеката.

— Но след това се качихме в лимузината. И изминахме някакъв съвсем неочакван маршрут. Обиколихме целия квартал, за да се ориентираме. И никой не ни следеше. Как би могъл да ни открие?

— Тогава как са ни открили?

— Явно разполагат с повече информация за Маккан от нас. По някакъв начин. Може би той е работил с тях. Ако не друго, разполагат с адреса му. Може би затова беше отключена вратата. Както беше отключена вратата на Кийвър. Може би Хакет вече е идвал тук по-рано тази сутрин.

В гласа ѝ имаше някаква особена нотка. Ричър вдигна пистолета, провери за патрон в цевта и извади пълнителя. Месинговите деветмилиметрови патрони проблеснаха в сумрака. Но не бяха толкова, колкото трябваше да бъдат. В пълнителя имаше с един патрон по-малко. Той подуши цевта. После подуши и заглушителя. С пистолета беше стреляно.

— Те не са искали да говорим с Маккан. Имало е два начина да ни попречат да го направим. И те са решили да използват и двата.

Ричър провери пулса на Хакет. На врата. Пулсът му се усещаше ясно, но беше бавен. Беше в дълбоко безсъзнание. Или в кома. Дали между двете имаше някаква разлика? Ричър не беше сигурен.

— Налага се да приемем, че рано или късно ще пристигнат подкрепления — каза Чан.

— Той може да ни каже полезни неща — изтъкна Ричър.

— Нямаме време.

— Добре, тогава да вземем поне каквото можем.

Взеха модерен мобилен телефон, тънък колкото този на Чан, ключ за кола под наем, магнитна карта за стая в хотел, осемдесет и пет цента и портфейл — бяха в джобовете на мъжа, — както и един пистолет „Хеклер & Кох П7“, който беше в кобура отзад на колана му. Пистолетът беше достатъчно малък, за да се носи незабелязано, но достатъчно голям, за да върши работа. Стреляше със същите деветмилиметрови патрони като другия, което беше разумно от логистична гледна точка. В портфейла имаше повече от сто долара в брой, шофьорска книжка, издадена в щата Калифорния, и няколко кредитни карти. Чан задържа мобилния телефон, за да провери списъка с обажданията, а Ричър задържа парите за бъдещи разходи, както и по-малкия пистолет, по други причини. Двамата избърсаха отпечатъците си от останалите вещи на мъжа, както и от всички предмети, които бяха докосвали в стаята. После прибраха плячката в джобовете.