Лий Чайлд - Накарай ме

Жената не знаеше нищо.

— Изглеждаше ли разтревожен от нещо? — попита Ричър.

— Кога? — попита госпожа Хопкинс.

— В последно време.

— Бих казала, че да.

— От колко време насам?

— Може би през последните шест месеца.

В далечината навън се чуха сирени и приглушените вибрации от витлата на хеликоптер на около километър и половина от тях.

— Знаете ли нещо за проблемите на господин Маккан? — попита Ричър.

— Не. Почти не сме разговаряли на лични теми.

— Бяха ли свързани със сина му?

— Може би, макар че ситуацията със сина му беше по-скоро неизменна.

По телевизията се виждаше кадър от хеликоптер, който показваше зелени поляни. И дървета. Някакъв парк.

— Какъв беше проблемът със сина му? — попита Ричър.

— Не сме навлизали в подробности — отговори госпожа Хопкинс.

— Знаете ли, че беше наел частен детектив?

— Знаех, че възнамерява да предприеме конкретни действия.

— За какво?

— Не знам.

— Разговаряхте ли по технически въпроси? Като се имат предвид вашата професионална биография и неговият очевиден интерес към тази тема?

— Да, често разговаряхме по технически въпроси. Понякога на кафе и парче кейк. Както в момента. Обсъждахме заедно различни теми. Това ни доставяше голямо удоволствие. Аз му помагах да схване как са изградени основните структури, а той ми помагаше да разбера за какво се използват в момента.

— Може ли да се каже, че основният му интерес беше технически?

— Мисля, че не, но със сигурност имаше технически аспекти.

— Беше ли нещо, свързано с интернет?

На екрана на телевизора под нестабилната картина към парка се появи надпис, който гласеше: „Жертва на огнестрелно оръжие в парка“.

Възрастната дама вдигна поглед към телевизора и отбеляза:

— Сигналът сигурно е подаден от някой човек, който си е разхождал кучето. Мисля, че обикновено става така. Поне в парковете.

— Беше ли свързан с интернет интересът на господин Маккан? — попита Ричър.

— Имаше някои аспекти, които му се искаше да разбере по-добре. Подобно на повечето непрофесионалисти, и той си представяше нещата физически. Все едно интернет е някакъв басейн, пълен с плаващи топки за тенис. Като всяка топка за тенис представлява отделен уебсайт, естествено. Но тази представа, разбира се, не отговаря на истината. Уебсайтовете не са физически обекти. Интернет не съществува физически. Няма габарити, нито граници. Няма горе или долу, близо или далече. Макар че може да се твърди, че притежава маса. Дигиталната информация се изразява с единици и нули, което означава, че клетките на паметта или са заредени, или не са. А зареждането представлява енергия, така че, ако се вярва на уравнението на Айнщайн, че „E=mc2“, където „E“ означава енергията, „m“ е масата, а „c“ е скоростта на светлината, трябва да се приеме и уравнението, че „m“ е равно на „E“, разделено на „c“ на квадрат, което е същото уравнение, но изразено по друг начин, и от това би трябвало да следва, че зареждането притежава установима маса. Колкото повече песни и снимки качвате в паметта на телефона си, толкова по-тежък става той. С една трилионна милиардна част от милиграма, разбира се, но все пак.

На екрана на телевизора се видя как камерата от хеликоптера се фокусира върху някакви ниски храсти. Около тях стояха униформени полицаи, виждаха се полицейска лента и неясна фигура в дъното на кадъра, с черни обувки и черен панталон, скрита в храстите. Надписът в долната част на екрана все още гласеше: „Жертва на огнестрелно оръжие в парка“.

— Какво точно искаше да разбере Маккан? — попита Ричър.

— Искаше да разбере защо някои уебсайтове не могат да бъдат открити — обясни възрастната жена. — По същество това е въпрос за търсачките в интернет. В този смисъл неговата представа за басейна беше полезна. Той си представяше милиони топки за тенис, някои от които се поклащат на повърхността на водата, а други плават по-дълбоко, притиснати от тежестта на останалите. Затова аз му предложих да си представи търсачката като дълга копринена панделка, която минава отгоре и отдолу, от всички страни на топките, и се движи с огромна скорост, така че се плъзга по мократа им мъхеста повърхност. А след това да си представи, че някои топки за тенис са направени така, че да имат шипове вместо мъх, като рибарски кукички, а други са направени така, че да нямат никакъв мъх по себе си и да бъдат съвсем гладки, като билярдни топки. Къде ще се закачи копринената панделка? За шиповете, разбира се. И ще се плъзне по билярдните топки, без да се закачи за тях. Точно това трябваше да разбере Питър за търсачките. Интернет работи и в двете посоки. Един уебсайт трябва да иска да бъде открит. Трябва да положи специални усилия, за да се сдобие с ефективни шипове. Това се нарича „оптимизация на търсенето“. И в момента е много сериозна дисциплина. От друга страна, да бъдеш билярдна топка също никак не е лесно. За да останеш скрит, също трябва да се постараеш сериозно.