Лий Чайлд - Накарай ме

— Скритите уебсайтове предполагат незаконно съдържание — отбеляза Чан.

— И още как — потвърди възрастната дама. — Или неморално, предполагам. Или и двете едновременно. Аз съм наивна по отношение на тези неща, но човек си представя порнография от най-неприятния вид или поръчки на кокаин и други подобни неща. Тази част от интернет се нарича „Дълбоката мрежа“. Всички тези гладки билярдни топки. Милиони. Топки без шипове и кукички, които си вършат работата, без никой да ги забележи. Дълбоката мрежа сигурно е десет пъти по-голяма от тази на повърхността. Или сто пъти по-голяма. Или повече. Никой не знае. Как би могло да се разбере? Разбира се, тя не бива да се бърка с „Тъмната мрежа“, което означава просто неработещи уебсайтове с повредени линкове, подобно на старите космически спътници, които продължават да се носят в орбита. В този смисъл Тъмната мрежа прилича по-скоро на археологията, а Дълбоката мрежа е нещо като подземния свят на интернет. Естествено, нито едната наистина е тъмна, нито другата наистина е под земята, нали разбирате. Интернет не е физическо място. Не притежава никакви физически характеристики.

На екрана на телевизора се видя как в кадъра бавно влезе една линейка, като се движеше по тревата и скръбно просветваше със светлините на покрива си, а след нея се движеше микробусът на съдебния лекар. От двете коли слязоха още хора и се присъединиха към полицаите.

— Тогава как може някой да открие тези тайни уебсайтове? — попита Чан.

— Не може — отговори възрастната дама. — Не и отвън. Не можете да използвате търсачка, защото уебсайтовете са гладки като билярдни топки. Трябва да знаете точния адрес. Не просто kafene.com, а нещо като kafene123xyz.com. Или нещо много по-сложно, разбира се. Трябва ви нещо средно между уникален локатор и свръхсигурна парола. Адресите на тези уебсайтове явно се разпространяват от уста на уста в определени общности.

На екрана на телевизора се видя как един тъмносин форд краун виктория прекоси тревата и спря. От него слязоха двама мъже с костюми. Сигурно бяха полицейски инспектори. Надписът в долната част на екрана се промени: „Убийство в Линкълн Парк“. Ричър чуваше още хеликоптери на около километър и половина разстояние. Конкурентните телевизионни канали също пристигаха на купона, макар и със закъснение.

— Казвал ли ви е Маккан какъв уебсайт търси? — попита той.

— Не — отговори възрастната дама.

На екрана се видя как до фигурата в черно в храстите приклекнаха още мъже. Ричър предположи, че са от полицията и съдебният лекар. Знаеше как се постъпва в такива случаи. И той самият много пъти беше приклякал до непознати хора в хоризонтално положение. Някои от тях все още бяха живи. Този не беше — нямаше никакво съмнение. Никой не бързаше. Никой не се блъскаше. Никой не повишаваше глас. Не се виждаха носилки, системи за кръвопреливане или кислород, никой не правеше изкуствено дишане.

„Убийство в Линкълн Парк“.

— Това е Питър, нали? — каза възрастната дама. — Защо иначе ме разпитвате? Защо иначе ФБР се интересува от мен?

Чан не отговори на въпросите, а Ричър не каза нищо, защото, докато говореше възрастната жена, картината на екрана на телевизора се смени. Вече показваше някаква къща. Къщата не се отличаваше с нищо и беше на най-обикновена улица. Беше къщата на Питър Маккан. Къщата на старата дама. Откъдето бяха излезли преди броени минути. Разпознаваше се веднага. Фасадата беше огряна от мигащи червени светлини. По стълбите към входа тичаха полицаи.

Беше твърде рано, за да бъде установена някаква връзка. Полицаите в парка все още дори не бяха проверили какво има в джобовете на Маккан. Не бяха намерили портфейла му, не бяха видели шофьорската му книжка, не знаеха кой е този човек и къде живее. Все още чакаха разрешение за действие от съдебния лекар. Ричър знаеше как се постъпва в такива случаи. И той самият беше чакал много пъти в същото положение. Смъртта трябваше да бъде установена официално, преди тялото да се превърне във веществено доказателство.

Все още нямаше никаква връзка. Това беше отделно разследване. Надписът в долната част на екрана се смени: „Полицаи от частите за борба с тероризма нахлуват в частен дом в Чикаго“.

Ричър се обърна към възрастната дама.

— Обадихте ли се в полицията?

— Да — потвърди възрастната жена.

— Кога?

— Веднага след като затворих вратата.

— Защо?

— Защото не ми харесахте.

— Нито един от двамата?

— Особено ти. Не приличаш на такъв, за какъвто се представяш. Не изглеждаш като агентите на ФБР, които показват по телевизията.