Лий Чайлд - Накарай ме

В този момент трябваше да вземат решение, в което бяха включени три фактора: колко скоро трябваше да пристигнат във Финикс, колко дълго можеха да чакат полет, който могат да резервират със златната карта, и колко дълго щеше да чака полицията, преди да уведоми сестрата. Ако изобщо решаха да го направят. Тя не беше най-близката му роднина. Най-близкият му роднина беше синът му. Значи щяха да се съсредоточат върху него. Щяха да го потърсят, за да му съобщят. А след това щяха да оставят на него самия да се обади на леля си. Според полицията отговорността щеше да бъде негова. Може би щеше да се справи с нея, а може би не — в зависимост колко сериозни бяха собствените му проблеми. Или предизвикателства.

Всичко това означаваше, че по един или друг начин сестрата щеше да разбере новината по телефона в момента, в който кацнат във Финикс. А може би не. Което все още не беше толкова зле, и в двата случая. Лошите новини си бяха лоши новини. Няма значение кога ще ги научиш. Стига да не ѝ останеше достатъчно време, през което да се организира, да хване полет до Чикаго и да се заеме лично с всичко. Трябваше да стигнат до нея, преди да се случи това. Преди служебните психолози на работа в полицейското управление или добронамерените приятели да я убедят, че няма какво друго да направи, освен да съхрани хубавите спомени за брат си.

Най-подходящият полет не беше от тези, които обичаше Чан, защото беше на авиокомпания, за която нямаше клиентска карта. Но беше първият възможен, а освен това щеше да им остане достатъчно време да се отбият в хотел „Пенинсюла“, за да оставят пистолета и да вземат куфара на Чан. И още нещо. Двамата включиха телефона, който бяха взели от Хакет, и провериха списъка на обажданията. Всички входящи обаждания бяха от един и същ номер. Кодът му беше 480.

Чан го провери на компютъра си.

— Мобилен телефон във Финикс, щата Аризона — каза тя. — Там, където отиваме.

Една бърза, но много скъпа справка с нейния човек от телефонната компания ги информира, че номерът във Финикс е на телефон за еднократна употреба, купен от местен магазин на „Уолмарт“ в Аризона само преди седмица и активиран незабавно, още на паркинга. Беше платен в брой и заедно с него бяха закупени още пет телефона — поведението на купувача подсказваше, че е наясно с теорията и практиката на комуникацията, която не може да се проследи.

— Скоро ще спре да използва този номер — прогнозира Ричър. — Ще се прехвърли на следващия.

Чан кимна.

— Веднага след като Хакет не му се обади в уговорения час. Или веднага щом си пусне телевизора и види какво е станало тук.

— Значи може би трябва да му се обадим първи. Докато все още можем.

— И какво ще му кажем?

— Каквото и да е, стига да спечелим нещо. Трябва да го изненадаме. Имаме нужда от всяко възможно преимущество, с което можем да се сдобием.

— Искаш да го ядосаш.

— Няма да навреди. Всяка емоция, която успеем да пробудим, ще ни бъде от полза.

— Добре, направи го.

Той включи телефона на Хакет, откри необходимата програма и натисна зеления бутон. Чу как номерът отлетя в ефира, после кратка хриптяща тишина и накрая сигнал „свободно“.

А после някой вдигна. Един глас каза:

— Да?

Беше мъжки глас, произведен от голям гръден кош и дебел врат, но сричката беше произнесена задъхано и бързо, а басовото бумтене беше сподавено от въодушевление. И очакване. Все едно мъжът от другата страна беше ахнал. Значи беше видял номера на Хакет, изписан на дисплея на своя телефон, и беше очаквал да научи новините от него с нетърпение. В това нямаше никакво съмнение. Може би за да може да започне да празнува.

— Не се обажда Хакет — каза Ричър.

Гласът помълча, после каза:

— Разбирам.

— Обажда се Джак Ричър.

Реакция не последва.

— Хакет се справи с Маккан, но не се справи с нас. Всъщност ние се справихме с него. Беше добър, но недостатъчно.

— Къде е Хакет сега? — попита гласът.

Мъжът говореше с някакъв безизразен монотонен акцент. Може би източноевропейски. Беше едър, това беше сигурно. Може би и пълен, с нездрав тен. Може би не му достигаше дъх.

— Хакет е в болницата — каза Ричър. — Но е закопчан с белезници за леглото, защото от полицията го намериха преди „Бърза помощ“. Тук, в Чикаго. Взехме му телефона и резервното оръжие, но му оставихме пистолета, с който е убит Маккан. Оставихме го в безсъзнание в предполагаемо леговище на терористи. Полицията го намери там. Знам, какво да се прави. Бяха получили погрешна информация. Но заради нея сега ще го притиснат здраво. Ще му кажат, че съвсем скоро ще се озове в Гуантанамо. Или ще го прехвърлят на друго място, където се случват лоши неща. Ще бъде толкова отчаян, че веднага ще те издаде. Каквото и да му направиш, те могат да му направят нещо по-лошо. Така че можеш да започнеш да се тревожиш за това. Както и за нас. Ти започна война. Което беше глупаво. Защото ще я загубиш. И ще бъде неприятна история. Така ще те смачкаме, че децата ти ще се родят плоски.