Лий Чайлд - Накарай ме

— Тогава какви са?

— Може би са клиенти — каза Ричър. — Маккан е наел Кийвър. Може би от Мадърс Рест също са наели някого. Може би така се прави сега. Може би лошите наемат национални организации, които да упражняват натиск вместо тях. Може би наемат хора за всичко. Защо не? Живеем в икономика на услугите.

— Значи и сестрата може да е в опасност — каза Чан. — Теоретично погледнато. Защото организациите се държат като такива. Те винаги искат подробни инструкции, преди да действат. Дали от Мадърс Рест знаят, че Маккан е разговарял със сестра си? Ако да, значи организацията е инструктирана и за нея. Тя е проблем, който трябва да бъде решен. Също като нас. А организациите не обичат да оставят нерешени проблеми. За тях е твърде важно да си пазят гърба.

Ричър не отговори.

— Какво? — попита Чан.

— Искаше ми се да кажа, че сестра му е в безопасност. Защото би трябвало да е така, логистично погледнато. Имам предвид, че Кийвър е бил там само за няколко дни, а сега вече се питаме дали някой не знае адреса на сестрата на клиента му. Вероятността със сигурност е микроскопична.

— Но?

— Пътуването в самолет създава усещане за безпомощност. Човек се поддава на мрачни мисли.

Летището във Финикс се казваше „Скай Харбър“, Небесен пристан, и наистина изглеждаше като сигурен пристан, поне що се отнася до проверката. Заради детекторите за метал, които участваха в нея. Но на земята нещата стояха по-различно. Затова Ричър и Чан слязоха от самолета и тръгнаха към по-далечните изходи. Там спряха в едно кафене, настаниха се на високите столчета и зачакаха. Зачакаха и последния пътник от Чикаго да се качи в автобуса, който ще го откара в хотела. И последния посрещач на пътниците от Чикаго да се откаже и да се прибере у дома.

След това излязоха и се заеха да разглеждат витрините, безкрайно бавно, като внимаваха дали някой няма да ги разпознае със закъснение и да се обади по телефона, за да предупреди за тях, но не видяха нищо подобно. Летището беше просторно, тълпата не беше голяма и хората изглеждаха спокойни. След летището в Чикаго им се стори като неделна разходка. Двамата спряха точно преди изхода и продължиха да разглеждат обувки, якета и тюркоазени бижута, докато не кацна и следващият самолет и от него не се изсипа тълпа от пристигащи пътници, може би стотина души, които бяха от щата Минесота, поне според Ричър, натоварени със стотина чанти ръчен багаж. Двамата с Чан се вляха в тълпата преди последните от новопристигналите пътници и излязоха покрай лентите за багажа заедно с тях, прекосиха и последната част от летището, която беше охладена от климатика, и излязоха на стоянката за таксита в палещата жега на пустинята. Но не им се наложи да чакат повече от минута в горещината, от която не можеха да си поемат дъх. Никой не им обърна внимание. Никой не спря, никой не ги погледна и никой не извърна поглед от тях.

Двамата взеха такси до паркинга за автомобили под наем. Никой не ги проследи. Ричър нямаше шофьорска книжка, така че Чан се нареди на опашката и взе един средно голям шевролет. Колата беше безлична и бяла, за да не прави впечатление, и имаше навигация, за да се ориентират. Докато чакаха на гишето за документи, двамата се огледаха. До бордюра не чакаха никакви коли. Наоколо нямаше никой друг. Беше твърде горещо за пешеходци.

След като се качиха в колата, в продължение на десет минути караха в произволни и несвързани посоки, после настроиха навигацията да ги отведе до скъпото предградие. Където живееше лекарят със сестрата на Маккан. Намериха по радиото една станция с новини, но нямаше нищо от Чикаго. Нямаше време за новини от други градове. Очевидно Финикс си имаше предостатъчно собствени проблеми. Навигацията ги поведе на север, а след това на изток към Скотсдейл, после по няколко поредни улици в предградието и накрая до търсения жилищен комплекс.

Беше от затворен тип, с портал на главния вход. Будката на пазача беше в декоративен стил, с островръх покрив и лехи с кактуси от двете страни, една бариера на червени ивици отдясно и друга бариера на червени ивици отляво. Приличаше на някаква дебела птица с тънки крила.

Жилищен комплекс от затворен тип. За богати хора. Които плащат данъци. И финансират предизборни кампании. И знаят наизуст номера на шерифа на окръг Мерикопа.

Двамата спряха до бордюра на сто метра от там. Беше три следобед. Значи в Чикаго беше пет.

Зад стъклото на портала имаше само един пазач.

— Трябваше да се сетим за това — каза Ричър.