Лий Чайлд - Накарай ме

— Искаш да кажеш, че там вътре има пари, които сменят собствениците си? — попита Ричър.

— Не, искам да ти кажа на базата на професионалния си опит в оценката на автомобили, че там вътре има много богати хора. При това са доста смесена група. Тези автомобили не са само на богати жени. Има и автомобили на богати двойки. И няколко автомобила на богати мъже, които са дошли с тях направо от работа. Хората вътре са доста тежка категория.

Двамата се приближиха до къщата. В стената на задния двор имаше порта, недалече от гаража. Беше достатъчно широка, така че през нея да мине професионална косачка. Вероятно беше проектирана преди години от архитект, който беше сметнал, че всички хора ще искат да имат морави зад къщите си, така че трябва да им осигури достъп за косачки. А сега се използваше от гостите. Беше оформена в същия стил като целия комплекс. През нея минаваше декоративна алея, застлана с камък, а от двете страни на алеята се редяха осветителни тела със слънчево захранване, високи до коляното. Портата беше отворена. От другата ѝ страна се виждаха скупчени хора — ефимерни на ярките слънчеви отблясъци от водата в танцуващата мараня.

После през нея излезе една жена. Носеше чанта към колата си — енергично, делово и официално. Не беше сестрата на Маккан. Нито някоя от приятелките или съседките ѝ. Приличаше на организатор или домакин на празненството. Крачеше бързо. Право срещу тях.

Жената спря и се усмихна.

— Здравейте и добре дошли — каза им тя. — Много мило от ваша страна, че дойдохте. Заповядайте, моля.

Дамата продължи към колата си.

Ричър и Чан минаха по декоративната алея с каменните плочи и осветителните тела със слънчево захранване, влязоха през портата и се озоваха във вътрешния двор. Пред тях имаше широко правоъгълно пространство с впечатляващо оформление, нашарено с дървени беседки и пълзящи лози, които да хвърлят сянка, гигантски саксии от теракота и полегнали амфори, от които се изсипваха цветя, и достолепни кактуси сагуаро в собствени лехи, застлани с чакъл. Имаше басейн, оформен като естествена водна площ, оградена с големи камъни и захранвана от разпенени водопади. Имаше лъснати до блясък мебели, дебели шарени възглавници и чадъри, които да ги пазят от слънцето, и маси за хранене на открито.

Видяха около четирийсет души, мъже и жени, някои млади, повечето по-възрастни, някои облечени в ярките дрехи, характерни за щата Аризона, други с бански костюми или парео. Всички бяха събрани на групички, разговаряха помежду си и се смееха с чинии и чаши в ръце. Някои бяха мокри, други все още бяха в басейна, потопени до шиите, където също разговаряха, носеха се на повърхността на водата или се закачаха помежду си. До маса под една пълзяща лоза беше седнала жена на около трийсет години. Беше висока, стройна и със златист слънчев загар, с тънка риза върху банския костюм, спокойна и усмихната, но в същото време сияйна. По някакъв неопределен, но очевиден начин беше в центъра на събитията. Зад нея от едната ѝ страна седеше мъж с посивяла коса, но добре запазен, облечен с къси панталони в цвят каки и шарена хавайска риза, а от другата ѝ страна — жена с тъмна коса, ясни очи и широка усмивка, която беше облечена със свободно падаща ленена рокля до глезените. От лекотата, с която се отнасяха помежду си, ставаше ясно, че са родители на младата жена, а от старата снимка, открита в Гугъл на телефона на Чан, ставаше ясно, че родителите са доктор Леър и съпругата му госпожа Леър.

Ричър дискретно посочи настрани.

— Виж това.

До къщата беше сложена дълга маса, която беше отрупана с подаръци — повечето бяха в големи кутии и всички бяха опаковани красиво, с монохромна хартия и панделки в бяло и сребристо.

— Това е сватба — каза Чан.

— Така изглежда — отговори Ричър. — И явно е сватбата на дъщеря им. Момичето на масата. Тя е племенницата на Маккан.

В този момент сестрата на Маккан се раздвижи, усмихна се и стисна дъщеря си за рамото. После се зае да преминава от една групичка гости към следващата, като си бъбреше с тях, искряща от щастие, усмихната и готова да раздава и получава приятелски целувки. Очевидно беше един от най-хубавите дни в живота ѝ.

— Все още не е говорила с никого от Чикаго — каза Чан. — Иначе как щеше да се държи така?

Ричър не отговори.

Сестрата на Маккан продължи между гостите и взе една чаша от подноса, покрай който мина. После забеляза Ричър и Чан, които неловко стояха сами до портата, недостатъчно добре облечени по отношение на качеството и твърде облечени по отношение на количеството, непознато и необяснимо присъствие, промени маршрута си и се отправи към тях, все така усмихната, с все така грейнал поглед, готова да ги посрещне с „добре дошли“ като щастливата домакиня на това празненство.