Лий Чайлд - Накарай ме

— Защо питаш? — каза мъжът.

— Явно вече се запознахме. Защо да не се представим официално?

— Защо да го правим?

— Може би е добър ход от твоя страна. Може би ще ме накара да те възприема като човешко същество. А не просто като противник. Може би няма да те удрям толкова силно. Поне така се смята в днешно време. Жертвите трябва да се представят като хора.

Тялото потръпваше. Очите подскачаха нагоре и надолу. Толкова близо и толкова далече.

— Аз не съм жертва — каза мъжът.

— Все още не — кимна Ричър.

Чан се обади зад гърба му:

— Няма нужда да се стига дотам. Отстъпи назад и вдигни ръце. Тогава ще говорим. И можем да се разберем. Ти все още не си ни направил нищо лошо.

Мъжът не отговори. Очите му подскачаха нагоре и надолу. Ричър виждаше, че му се иска да използва пистолета на пода. И защо не? Това беше оръжието, което беше избрал първоначално. Сигурно си имаше причина. Беше оръжието със заглушителя. От оперативна гледна точка беше по-добро. А сигурно и от сантиментална гледна точка. Мъжът може би все още не си даваше сметка, не и с рационалната част от мозъка си. Но беше под въздействието на тази мисъл. Можеше да вдигне пистолета от пода и щеше да се върне в началото на играта. На първо квадратче. Все едно нищо не се е случило. Можеше да вдигне пистолета си от пода и отново да бъде такъв, какъвто беше преди.

— Как се казваш? — попита го Ричър.

— Кийт Хакет.

— Аз съм Джак Ричър. Приятно ми е да се запознаем.

Мъжът не отговори.

— Но ти вече знаеш имената ни — сви рамене Ричър.

Все така нямаше отговор.

— Значи това е цената. Както спомена моята колежка, няма нужда да се стига дотам. Поне от твоя страна. Трябва само да ни кажеш кой ти е казал нашите имена. Кой ти е възложил тази задача. На кого се обаждаш всяка вечер, за да докладваш за напредъка в изпълнението ѝ. Ако ни кажеш, ще те пуснем да си ходиш.

Мъжът продължаваше да мълчи.

— Идеята е доста проста, господин Хакет. Ако ни кажеш, ще си тръгнеш от тук. Ако не ни кажеш, няма да си тръгнеш от тук. Може би няма да си в състояние да си тръгнеш от тук. Тези ситуации са непредвидими. Уврежданията може да се окажат сериозни.

Отговор нямаше.

— Спомни си за старите светофари — продължи Ричър. — Когато все още светеха думи, а не човечета. „Премини“ или „Не преминавай“. Това е твоят избор, господин Хакет.

Мъжът остана неподвижен за миг, за пръв път от много време насам. После посегна за пистолета на пода. Наведе се със сила, по-голяма от гравитацията, приковал очи в наградата, като вече протягаше ръце, готов да го сграбчи, а лицето му беше извърнато настрани, защото знаеше какво ще последва, но се надяваше, че няма да бъде фатално.

Но нямаше как иначе. Лицето на мъжа беше извърнато назад и настрани, така че кракът на Ричър го улучи под брадичката като някакъв чудовищен ъперкът от боксьор тежка категория, който е скрил подкова в ръкавицата си. Мъжът полетя назад в цял ръст. Беше наясно — трябваше да му се признае, — че ако остане на пода, това ще бъде краят. Така че успя да изпълзи настрани, на лакти и колене, и дори да се изправи на крака, като разтърсваше рамене, примигваше и размахваше ръце пред себе си. Не изглеждаше добре. Челюстта му очевидно беше счупена. Беше изгубил и няколко зъба. Това бяха сериозни увреждания. Но технически погледнато, както щеше да каже някой съдия, те не го изваждаха от играта, не и при настоящите обстоятелства. Освен ако не се канеше всеки момент да се поздрави с победата си.

Ричър наблюдаваше дясната ръка на мъжа. Пресметна, че ще се раздвижи по един от три възможни начина. Най-умното щеше да бъде да се вдигне веднага в знак на поражение. Най-глупавото щеше да бъде да се свие в юмрук. Следователно третата възможност беше точно по средата между най-умното и най-глупавото нещо в тази ситуация — да посегне към кобура.

Мъжът посегна към кобура. Но не успя да го достигне. Ръката му се раздвижи назад, лакътят му се изнесе встрани и той обърна длан, за да я пъхне зад гърба си. Лявата му ръка се раздвижи в неловка симетрия с дясната, за да уравновеси тежестта на тялото. Раменете му се откриха и той стана плосък и двуизмерен, все едно беше нарисуван във въздуха. Като хартиена мишена. Като хартиена мишена на стената, използвана за обучение по невъоръжен бой. Няма правила, стига да върши работа. Ричър направи малка крачка напред, а собствената му глава описа широка дъга в сумрачния коридор, заредена с кинетична енергия, с предостатъчно ускорение за колосален, разрушителен удар в лицето на противника и мъжът изведнъж не беше срещу него, а Ричър трябваше да използва всеки мускул в тялото си, за да спре това движение и да не се забие в пода.