Лий Чайлд - Накарай ме

— Значи са се качили в самолета?

— Полетът им не е бил първият възможен. Избрали са го, защото тя има златна карта. Хакет е излетял преди тях, трийсет и четири минути по-рано. Както ти казах, ще оправим това.

— В Чикаго?

— Без допълнително заплащане. Ферарито не беше наше, но държим на професионалната си репутация.

— Не трябва да им позволявате да говорят с Маккан.

— Разбрано. Точно това смятаме и ние.

Полетът беше дълъг. Не беше от единия бряг на континента до другия, но над голяма част от него. Чан беше отпуснала седалката си няколко сантиметра назад и беше протегнала краката си право напред, така че високите ѝ обувки с връзки бяха под седалката пред нея. Беше потънала в мислите си, както и предишния път, когато я беше видял в това състояние зад волана на малкия зелен форд на дългото пусто шосе към Оклахома Сити. Понякога се усмихваше, а после правеше гримаса, докато обмисляше положителни и отрицателни факти или предимства и недостатъци, или добри и лоши изходи. Сега, когато не трябваше да гледа пътя пред себе си, очите ѝ също участваха в мисленето — присвиваха се, разширяваха се и гледаха ту някъде далече, ту някъде наблизо.

Ричър се опитваше да не мисли. Преследваше някакъв неуловим спомен, точно по средата на сумрачната зона между съзнателното и подсъзнателното. Не гледаше към него, не мислеше за него и се опитваше да го остави на мира.

— Библиотеката ще бъде затворена, когато пристигнем — каза той.

— Ще отидем утре сутринта веднага след като отворят — отговори тя. — Ще пренощуваме в някой хотел.

— Трябва да си изберем някой хубав хотел. Може би най-хубавия в града, а след това ще изпратим сметката на вестника. Ще отседнем в най-големия апартамент. Ще си поръчаме румсървис. И от вестника няма да имат нищо против да ни платят. Защото се приближаваме към нещо голямо. Усещам го.

— Какво по-точно?

— Не знам. Има нещо, което не мога да си спомня, но знам, че е важно.

— Как така го знаеш, след като не можеш да си спомниш какво е?

— Просто имам такова чувство.

— Защото сметката за най-хубавия хотел в града първо ще отиде на моята кредитна карта. Ще поема финансов риск.

— Те няма да имат нищо против да ни платят — повтори Ричър.

— „Четири сезона“ или „Пенинсюла“?

— Който си избереш.

— Ще се обадя от летището и ще резервирам този, който е по-евтин.

Ричър не отговори.

— Колко точно е важно това нещо, което не можеш да си спомниш, но знаеш, че е важно? — попита го Чан.

— Мисля, че ще ни даде обща представа. За онова, срещу което сме се изправили.

— Кое?

— Не знам. Все едно се опитвам да сравня две неща. Две неща бяха идентични. Но не знам кои са те. Може би думи или факти, или места.

— Не са места. Лос Анджелис изобщо не прилича на Мадърс Рест. Между двете няма никаква прилика.

— Добре.

— Нито пък Чикаго. С изключение на възможността някои от фермерите да ходят там, за да правят онова, което правят фермерите в Чикаго. Да не би да е така?

— Не.

— По-добре да побързаш. Скоро ще пристигнем.

Ричър разсеяно кимна. „Скоро ще пристигнем.“ Той си представи процеса на слизане от самолета. Обичаше да обмисля всичко предварително. Дори нещо толкова просто и обикновено като слизането от самолет. С това се занимаваше първичната, хищническа част от мозъка му. Първо щяха да кацнат и да спрат, после щяха да изключат светещите надписи за предпазните колани и хората щяха да се изправят от местата си, да измъкнат багажа си от отделенията под тавана и под седалките, да се струпат на пътеката между седалките и в крайна сметка да се затътрят навън един по един през изхода на самолета и по подвижната пътека към сградата на летището. А после щеше да започне истинското състезание — по дългите широки коридори, покрай лъскавите бутици и закусвалните с ламинирани маси и самотни клиенти.

И точно в този момент той се сети.

— Не са думи, нито факти или места — каза той.

— А какво? — попита тя.

— Лица — каза той. — Спомняш ли си онази черна лимузина на магистрала четиристотин и пет?

— На магистралата имаше един милион черни лимузини.

— Една от тях караше покрай нас в продължение на няколко секунди, а след това червената спортна кола я удари отзад.

— А, тази ли.

— Прозорецът на лимузината се отвори. Успях да зърна човека на задната седалка.

— Доколко успя да го зърнеш?

— Отчасти, за изключително кратко време.

— Но?

— Но сме го виждали и по-рано.

— Къде?