Лий Чайлд - Накарай ме

— Технически погледнато, това беше частна собственост, но аз работех там, когато все още беше действащо предприятие, така че си мисля, че имам право да минавам оттам. По този начин си спестявам обичайния маршрут от магистралата, където точно в момента цари пълен хаос. Всеки следобед е така. Като минавам оттам, губя един-два долара на брояча, но си ги връщам двойно, защото мога много по-бързо да си хвана нов клиент. Това е малката ми професионална тайна. Никога не вреди да знаеш повече за мястото, където живееш.

Шофьорът направи десен завой, мина покрай друга висока телена ограда и десет секунди по-късно се озова обратно в реката от черни лимузини, таксита, приятели и роднини на път за терминалите на летището. Още една минута по-късно вече бяха пристигнали на терминала на „Америкън Еърлайнс“. Колата намали, отби до бордюра и спря. Минута след това куфарът на Чан беше на тротоара, изправен на колелцата, с извадена дръжка, готов за тръгване, а шофьорът си беше получил парите и бакшиша и вече потегляше.

Чан разпечата бордните им карти на един автомат и двамата се отправиха към опашката за преминаване през проверката преди качването в самолета. Но не успяха да стигнат до там. Някакъв мъж застана на пътя им. Беше на около четирийсет години, с розово лице, набито тяло и късо подстригана светла коса. Беше облечен със светлокафяв панталон и синя риза с къси ръкави, над която носеше синьо шушляково яке. Всичките му дрехи изглеждаха служебни. Като някаква униформа. На врата му висеше корда с ламинирана карта. Кордата беше усукана и картата беше обърната по такъв начин, че не се виждаше.

— Госпожо, господине, видях ви как пристигнахте на летището — каза той.

— Така ли? — каза Ричър.

— Подминахте гишето за чекиране на багажа и разпечатахте билетите си от автомата за пътници без регистриран багаж.

— Наистина ли?

— Господине, вие нямате багаж. Не сте чекирали нищо и не носите ръчен багаж със себе си.

— Това проблем ли е?

— Честно казано, господине, да. Поведението ви е необичайно. Това е една от точките в нашия списък.

— Какъв списък?

Мъжът го изгледа вторачено за миг, после се сети какво е станало и погледна надолу към обърнатата си карта. От гърлото му се отрони някакъв тих звук, който изразяваше леко раздразнение или досада, и той обърна картата така, че да могат да я прочетат. Ричър видя розова паспортна снимка от дясната страна на картата и сините букви „П.У.Л.А.“ в лявата, както и още няколко реда, които бяха отпечатани с твърде ситни и бледи букви, за да се разчетат.

— Отдел за борба с тероризма към Полицейското управление на Лос Анджелис — каза мъжът.

— Съгласен съм, че хората без багаж са статистическа рядкост. Това може да се установи с просто наблюдение. Но не виждам защо от този факт трябва да се правят някакви отрицателни изводи.

— Такива са правилата. За съжаление, ще трябва да дойдете с мен. И двамата.

— Къде? — попита Чан.

— При началника ми.

— Къде е той?

— В онзи микробус до бордюра.

Ричър хвърли поглед навън през плъзгащите врати на входа на терминала и видя тъмносин служебен микробус, паркиран в лентата, където беше забранено да се спира, на около трийсет метра от там. Не беше много чист. Нито много лъскав.

— Провеждаме наблюдение — обясни мъжът. — И като казвам началник, имам предвид отговорника на смяната за деня. Не ми е истински шеф. Просто носи отговорността за работата ни днес. Много е просто. Съвсем рутинна проверка. Нищо особено.

— Не — каза Ричър.

— Не можете да използвате тази дума, господине. Става въпрос за националната сигурност.

— Не, става въпрос за граждански полет. За да има такъв, гражданите трябва да се качат в самолета. И точно това ще направим ние сега. С общо една чанта за двамата. Ако не искаш да ни арестуваш, дръпни се.

— Подобно поведение също е включено в нашия списък.

— По-високо или по-ниско от точката за пътниците без багаж?

— По този начин не си помагате, господине.

— За кое?

Мъжът се стегна, но точно в този момент се появиха двама униформени полицаи, накичени с професионално оборудване. Мъжът изпусна въздуха от дробовете си, като издаде същия звук, както по-рано — израз на раздразнение или досада, — и после каза:

— Добре, приятен полет.

С тези думи мъжът продължи по пътя си, по диагонал от тях, като вече се оглеждаше за следващия пътник, който щеше да привлече вниманието му.

Служителят от авиокомпанията, който отговаряше за притежателите на златни карти, беше уредил на Чан нещо като предварително чекиране на бордните карти, така че минаха през проверката на отделна опашка и не им се наложи да си събуват обувките. Ричър изсипа монетите от джоба си в една купа и вдигна ръце, за да го проверят на скенера, а след това се присъедини към Чан от другата страна. Двамата продължиха към изхода и откриха чакалня до него, където също можеха да влязат със златната карта, а след това им се наложи да повисят доста дълго време на някакви тапицирани столове, за които се съгласиха, че представляват съвременния еквивалент на старите махагонови пейки в чакалнята на гарата в Мадърс Рест — бяха по-удобни, отколкото изглеждаха. И добре, че беше така, защото преди техния полет имаше друг. Ричър в крайна сметка стигна до извода, че златната карта си има и недостатъци.