Лий Чайлд - Накарай ме

Уестуд провери в списъка си какво беше името, което беше записал в базата данни срещу номера с код 773 по същото време.

— Познавате ли доброволец на име Маккан? — попита той. — Не съм съвсем сигурен дали е господин или госпожа Маккан.

— Не — отвърна момичето. — Никога не съм чувала такова име.

— От колко време работите там като доброволец? — попита Уестуд.

— От една седмица — отговори момичето.

Уестуд ѝ благодари, тя му отговори, че няма за какво, и той каза, че може би не трябва да я задържа повече, така че тя отговори, че да, разбира се, има и друга работа, и Уестуд затвори.

После набра последния номер. Беше с код 505, някъде в Ню Мексико.

Телефонът в Ню Мексико звънна четири пъти, преди да вдигне мъж с тих, уморен глас. Уестуд се представи и мина през обичайната си програма: „Ел Ей Таймс“, връщането на обаждането, извинението за закъснението и внезапното възраждане на интереса му към темата. От другата страна на линията настъпи продължително мълчание, после мъжът с тихия глас каза:

— Това беше преди. Сега историята ще бъде различна.

— Как така? — попита Уестуд.

— Аз знам какво видях. Отначало никой не искаше да ме чуе, включително и вие, за съжаление. Но от полицейското управление изпратиха някакъв инспектор. Беше млад, облечен спортно, но изглеждаше интелигентен. Каза ми, че е от специален отдел за разследвания, и прие моя доклад. След това ми каза да не предприемам нищо повече. Но една седмица по-късно го видях в униформа — работеше като регулировчик и пишеше глоби за паркиране. Значи изобщо не е бил инспектор. От управлението ми бяха изпратили някакъв новак, за да ме заблудят. И да ми затворят устата, предполагам. За да спра да задавам въпроси.

— Кажете ми още веднъж какво точно видяхте — каза Уестуд.

— Космически апарат в пустинята, който току-що беше кацнал и от него слизаха шестима пътници. Приличаха на човешки същества, но не бяха. И по-важното беше, че космическият апарат не приличаше на кораб, който може да излети отново. Беше просто модул за кацане. А това означава, че онези същества планираха да останат. И това ни води до следващия въпрос. Дали са били първите? И ако не, колко други са дошли преди тях? Колко други вече са тук? Дали вече не контролират полицейското управление? Дали вече не контролират всичко?

Уестуд не каза нищо. Мъжът с тихия глас продължи:

— Значи историята вече има и психологически измерения освен чисто научните. Как да живее човек, когато знае нещо, но е принуден да се преструва, че не е така?

— Наехте ли частен детектив? — попита го Уестуд.

— Опитах се. Първите трима, на които се обадих, не искаха да се заемат с разследвания на извънземни. Тогава си дадох сметка, че ще бъде по-безопасно да си замълча. Точно това е проблемът в момента. Напрежението. Предполагам, че има и много други като мен. Ние знаем истината, но се чувстваме така, сякаш сме съвсем сами на света, защото не можем да разговаряме помежду си. Може би за това трябва да пишете. За изолацията от обществото.

— Какво стана с космическия апарат?

— Не можах да го намеря отново на същото място. Представям си, че техните съюзници са го откарали някъде и са го скрили.

— Имаше ли смъртни случаи в резултат на кацането?

— Не знам. Възможно е.

— Колко?

— Един-два, предполагам. Имам предвид, че контролираното кацане предполага сериозно излъчване на енергия. Пламъци от ракетните дюзи и прочие. Може би е било опасно, поне в определен периметър. Освен това никой не знае какво точно правят след това, когато се установят сред нас.

— Имате ли мобилен телефон?

— Не, радиацията от тях е твърде опасна. Може да причини рак на мозъка.

— Говори ли ви нещо името Кийвър? Беше ли един от онези, на които се обадихте?

— Не, никога не съм чувал това име.

— Благодаря ви — каза Уестуд. — Ще се свържа с вас.

Той прекъсна връзката.

— Да, знам — каза Чан. — Добре дошли в живота ти.

— Добре дошли в Ню Мексико — отговори Уестуд.

Той изтри третия, четвъртия и шестия номер от временния си списък.

— Момчето с лъчите, човекът с гранита и този с близките срещи от трети вид не са нашите хора, нали така? Остават захвърленият мобилен телефон в Луизиана, захвърленият мобилен телефон в Мисисипи и стаята на доброволците в Чикаго. Поне намалихме възможните варианти наполовина.

Той подреди трите оставащи номера на екрана на компютъра си. Най-отгоре беше номерът в Луизиана, на който според базата данни преди десет седмици беше отговарял човек на име Хедли, под него беше номерът в Мисисипи, на който отговаряше името Рамирес, и най-отдолу беше номерът на стаята за почивка в Чикаго, откъдето се беше обадил тайнственият Маккан — базата данни не уточняваше дали е бил господин или госпожа, но енергичното момиче така или иначе не беше чувало това име.