Лий Чайлд - Накарай ме

— Да?

Уестуд отново се изправи на стола си и мина през същата програма като предишния път: името си, „Ел Ей Таймс“, връщането на обаждането и извинението за закъснението.

— Не съм сигурен, че разбирам за какво говорите, господине — каза гласът от другата страна на линията.

Ричър предположи, че е на възрастен мъж, който говореше бавно и вежливо, и ако не беше от Мемфис, беше отнякъде много наблизо.

— Вие ми се обадихте в „Ел Ей Таймс“ преди два-три месеца и ми съобщихте нещо тревожно.

Възрастният мъж отговори:

— Ако наистина съм го направил, господине, със сигурност нямам никакъв спомен за това. И ако съм ви обидил по какъвто и да било начин, позволете ми да ви се извиня от сърце.

— Не, господине, не сте ме обидили. И няма нужда да се извинявате. Просто искам да разбера повече за онова, което ви тревожи. Само толкова.

— О, почти нищо не ме тревожи. Животът ми е благословен.

— Тогава защо ми се обадихте?

— Наистина не мога да ви отговоря на този въпрос. Дори не съм съвсем сигурен, че съм го направил.

Уестуд хвърли поглед към Чан, после отново се обърна към екрана и си пое дъх, за да заговори отново, но от високоговорителите се разнесоха приглушен шум и ново изщракване, явно слушалката беше изтръгната от ръката на мъжа, защото миг след това от другата страна на линията се разнесе женски глас:

— Кой се обажда, моля?

— Ашли Уестуд, госпожо, от „Ел Ей Таймс“ в отговор на обаждане от този номер.

— Наскоро ли е било това обаждане?

— Преди два-три месеца.

— Значи сигурно е бил съпругът ми.

— Може ли да говоря с него?

— Вие току-що говорихте с него.

— Разбирам. Той не си спомняше за обаждането.

— Няма и как да си спомня. Два-три месеца са много дълго време.

— Дали имате някаква представа за какво е било това обаждане?

— А вие нямате ли?

Уестуд не отговори.

— Не ви съдя — каза жената. — Ако имаше как, и аз нямаше да го слушам. За какво пишете във вестника, за политика или за наука?

— За наука — отговори Уестуд.

— Значи сигурно е било за кухненските плотове от гранит, които са радиоактивни. Тази година това е любимата му тема. В интерес на истината, те наистина са радиоактивни, както и всичко останало, но не в по-голяма степен. Сигурно ви е предложил да напишете статия по проблема. На вас, както и на много други.

— Знаете ли на колко други?

— Броят им не е голям, ако се сравни с населението на Съединените щати, но е доста значителен, ако се сравни с броя часове, които един стар човек би трябвало да прекарва в разговори по телефона.

— Дали е възможно да е наел частен детектив, госпожо? — попита я Уестуд.

— За какво? — попита жената.

— За да му помогне с разследването на случая с гранита.

— Не, твърде малко вероятно е.

— Сигурна ли сте?

— Фактите не подлежат на съмнение. Няма какво да се разследва. Освен това той няма достъп до пари. Така че не би могъл да наеме никого.

— Дори до пари в брой?

— Дори до пари в брой. Не ме питайте защо. И не остарявайте.

— Има ли вашият съпруг мобилен телефон?

— Не.

— Дали е възможно да се е снабдил с такъв, например от някой супермаркет?

— Не, той никога не излиза от къщи.

— Има ли смъртни случаи, причинени от този гранит?

— Да, според него.

— Колко по-точно?

— О, хиляди.

— Добре — каза Уестуд. — Благодаря ви. Извинявам се, че ви притесних.

— Няма защо — отговори жената. — За мен беше малко разнообразие да си поговоря с друг човек.

Разнесе се продължителна пауза и едно финално изщракване, когато голямата стара слушалка беше окачена обратно на вилката.

— Добре дошли в моя живот — каза Уестуд.

— По-хубав е от нейния — отбеляза Чан.

Уестуд набра петия номер. Беше с код 773, което означаваше Чикаго. Телефонът от другата страна започна да звъни и продължи да звъни дълго след като трябваше да се включи телефонен секретар. После по линията изведнъж прозвуча задъхан женски глас, който каза:

— Градска библиотека на Линкълн Парк, стаята на доброволците.

Жената звучеше много млада, много жизнена и много заета.

Уестуд се представи и попита с кого разговаря. Момичето му каза името си, без да се поколебае, но освен това му каза, че никога не се е обаждала на „Ел Ей Таймс“ и не познава никакви частни детективи. Уестуд я попита дали телефонът, по който разговаряха, се използва от други хора, и тя отговори, че да, телефонът се използва от всички останали доброволци. Самото момиче било една от тях. В тази стая имало телефон и от време на време им оставала по някоя свободна минута, в която да го използват. Момичето им обясни, че Линкълн Парк е предградие малко на север от центъра на Чикаго и в библиотеката работели десетки доброволци, които непрекъснато се сменяли, млади и стари, жени и мъже, като всички били много интересни хора. Но не, нито един от тях не създавал впечатление за някаква научна мания. Поне не демонстративно. И със сигурност не толкова, че да започне да звъни в редакциите на вестници от други градове.