Лий Чайлд - Накарай ме

— И хора, които свирят на цигулки и продават рози по масите?

— Ако е подходящо.

— Имаш предвид, като на среща?

— Най-общо казано — отговори тя.

— Честно ли да ти кажа? — попита той.

— Задължително.

— Да кажем, че бяхме открили Кийвър още вчера — ако беше слязъл от влака или ако беше паднал някъде на полето и си беше изкълчил глезена, така че да е прегладнял и обезводнен, но иначе да си е добре — тогава, да, със сигурност щях да те поканя на вечеря и ако ти беше приела, щяхме да сме заедно горе-долу по това време, така че това, общо взето, може да се смята за вечеря.

— Само общо взето?

— Ние не открихме Кийвър. Така че може да се смята и за хапване по пътя.

— Но ти щеше да ме поканиш на вечеря?

— Абсолютно.

— Защо?

— Защото си човек, с когото ми е приятно да вечерям.

Този път тя мълча по-дълго, в продължение на пет-шест секунди, почти до момента, в който да стане неудобно, и после каза:

— Аз щях да приема по същата причина.

— Отлично.

— Така че не го забравяй. Ние двамата сме на вечеря. А не хапваме по пътя. И това е факт, а не въпрос на гледна точка.

— Тогава защо ме попита?

— За да съм сигурна, че знаеш.

И така, тази вечер Ричър нямаше нужда да спи на стол за хранене. Двамата си поръчаха десерт и кафе, бавно и спокойно, без да бързат за никъде, защото и двамата решиха да повярват в неизбежното. След това Чан плати сметката и се изправи, Ричър се изправи заедно с нея и тя го хвана под ръка, все едно бяха заедно от много отдавна. Двамата излязоха от ресторанта бавно и спокойно, без да бързат за никъде, изчакаха асансьора, качиха се на петия етаж и отвориха вратата на стаята.

А след това нещата станаха по-малко бавни и по-малко спокойни, и малко повече прибързани. Чан беше топла и уханна, с гладка кожа и дълги крайници, и беше млада, но не прекалено, и беше достатъчно силна, за да му отвърне, и достатъчно здрава, за да не се тревожи за нея. Ричър много я харесваше и тя явно също го харесваше. След това си поговориха малко, а после тя заспа и тогава той също заспа — по най-добрия възможен начин да заспиш.

Качването в самолета започна точно навреме, в седем и двайсет сутринта. Чан теглеше куфара си по пътеката, а Ричър я следваше, докато не стигнаха до евтините си места. Чан сложи куфара си в отделението за багаж под тавана и зае мястото до прозореца. Ричър седна до пътеката.

После попита:

— Добре ли познаваш Лос Анджелис?

— Достатъчно, за да намеря сградата на вестника.

— Може би човекът си работи от вкъщи.

— В такъв случай няма да се срещнем там. Сигурна съм, че адресът му е тайна, дори това да не важи за номера на мобилния му телефон. Ще избере някое кафене в квартала.

— Съгласен съм. Но кой квартал? Всичките ли ги познаваш?

— Сигурно пак ще трябва да вземем кола под наем. Трябва да си поискаме такава, която има навигация.

— Освен ако той вече не е на работа и не иска да се срещнем там. Тогава можем да хванем такси.

— Ще пристигнем твърде рано. Все още няма да бъде на работа.

— Добре, нека да се обадим на мобилния му, когато кацнем, и ще го оставим да реши вместо нас. В кафене или в редакцията на вестника. С кола под наем или с такси.

— Ако изобщо се съгласи да се срещнем.

— Двеста смъртни случая. Това е голяма история.

— За която вече е слушал, поне според теб. Когато му се е обадил клиентът на Кийвър. И явно не му е направил сериозно впечатление.

— Едно е да слушаш, друго е да чуеш. Точно това е нашият проблем. Съмнявам се, че Уестуд изобщо знае с какво разполага. Той не е чул най-важното и бележките му явно нямат особен смисъл. Все едно ще се опитваме да отключим катинар със спагети.

— Ами ако не успеем?

— Не знам какво значи това.

— Тази сутрин си оптимистично настроен.

— Неизбежен резултат. От вечерта, която прекарах много приятно.

— И аз.

— Радвам се да го чуя.

— Как те наричат приятелите?

— Ричър.

— А не Джак?

Той поклати глава.

— Дори майка ми ми казваше Ричър.

— Имаш ли братя или сестри?

— Имах брат, Джо.

— Къде е той сега?

— Никъде. Умря.

— Съжалявам.

— Вината не е твоя.

— Как го наричаше майка ти?

— Джо.

— Но на теб казваше Ричър?

— Това е част от името ми, също като Джак. Какво искаш да кажеш, че твоите приятели не те наричат Чан?

— Преди бях полицай Чан, после специален агент Чан, но това беше само на работа.

— Тогава как те наричат?

— Мишел — отговори тя. — И понякога Шел, за по-кратко. Шел ми харесва. Хубаво умалително име. Но не и в комбинация с фамилията ми. „Шел Чан“ звучи като нещо средно между корейска порнозвезда, компания за добив на нефт в Южнокитайско море и шепа монети, които дрънчат в чекмеджето на касата.