Лий Чайлд - Накарай ме

— С тази разлика, че сметката е била открита от него, а не от теб. Това със сигурност се записва някъде.

— Той ми съобщи, че в къщата ми проникнала някаква жена. Не взела нищо, не търсила нищо, не повредила нищо и не оставила нищо. Но се обадила от домашния ми телефон. Открила ми банкова сметка от къщата ми и обаждането било записано от телефонната компания. Така се озовах между чука и наковалнята. Как можех да докажа, че не съм се обадила аз? Може би чуждестранната банка или Агенцията за национална сигурност щяха да имат запис от обаждането, но щеше да е трудно да се различат два женски гласа по международна телефонна линия, особено ако се е опитала да имитира гласа ми, а тя сигурно го беше направила, защото този човек беше наистина много организиран. Знаеше номера на социалната ми осигуровка например, както и моминското име на майка ми. Явно това е въпросът за доказване на паролата ми.

— И какво направи тогава?

— Това, което ми каза той. Приключих случая. Веднага. Но и без това щях да го направя. Поне така си мисля.

— Какво стана с този човек?

— Все още е в бизнеса.

— А парите от подкупа?

— Изчезнаха. Аз ги проследих, точно както предполагаше той. Накрая ги открих в една фиктивна фирма, регистрирана на Антилските острови. Очевидно си бях купила миноритарен дял в някакъв финансов фонд, като дългосрочна инвестиция. Той беше мажоритарният собственик на фонда. Така бяхме свързани помежду си за вечни времена.

— И какво стана после?

— Признах си. Разказах всичко на началника. Очевидно му се искаше да ми повярва, но ФБР не се ръководи само с вяра. Така или иначе, от този момент нататък нямаше да има никаква полза от мен като специален агент. Показанията ми щяха да бъдат съмнителни по определение дори след години. Щях да се превърна в мечтата на всеки адвокат на защитата. Имам предвид, че непрекъснато щях да отговарям на въпроса: „Госпожо специален агент, бихте ли ни разказали за подкупа, за който не можете да докажете, че не сте взели?“. И в крайна сметка щях да се озова при теб в онази радарна станция в Аляска. Посред зима. Беше игра, която нямаше как да бъде спечелена. Така че си подадох оставката.

— Лоша работа.

— Понякога печелиш, понякога губиш.

— Не е така. Печелиш всеки път, но е достатъчно да изгубиш само веднъж. И не получаваш втори шанс.

— Аз не се чувствам нещастна от работата си.

— Но?

— Не знам още колко време ще мога да продължавам да я върша. Не ми прилича на работа за цял живот.

— Може би е била такава за Кийвър.

— Това беше много грубо.

— А каква беше неговата история?

— Беше?

— Добре, каква е?

— Чух, че са го заплашили с трето служебно порицание. Във ФБР се действа много предпазливо, а той имаше навика да се хвърля презглава. Без план и без подкрепление. Твърдяха, че по този начин застрашава изхода от разследванията. Както и себе си, и колегите си. Ако беше получил трето служебно порицание, и той щеше да пристигне в Аляска. В радарната станция щеше да ни стане тясно. Затова той си подаде оставката, преди да се стигне дотам. Беше решил, че това е най-достойното нещо, което може да направи. И преди да го кажеш, да, съгласна съм с теб — сигурно е постъпил по същия начин в Мадърс Рест. Хвърлил се е презглава. Не е изчакал подкрепление.

Сервитьорката им донесе порциите и допълни чашите им. Когато се отдалечи, Ричър каза:

— Но Кийвър се е обадил за помощ. Стигнал е дотам. Вече го знаем. Защо се е обадил, а не е изчакал подкреплението да пристигне?

— От нетърпение? — каза Чан. — По спешност?

— Може би те първи са стигнали до него. Докато е чакал подкреплението. Може би не се е хвърлил презглава.

— Това ми звучи като официално оправдание за всички хора, които по принцип се хвърлят презглава.

— Не знаем какво точно се е случило.

— Иска ми се да се беше хвърлил презглава, но в обратната посока.

— Това винаги е разумна политика.

— Обзалагам се, че никога не си я следвал.

— Напротив — повече пъти, отколкото мога да преброя. И точно затова сега съм тук, на вечеря с теб. Вселената е хаотично място. Естественият подбор действа непрекъснато.

Тя помълча малко, после заговори:

— Може ли да те попитам нещо?

— Естествено — каза той.

— На вечеря ли сме?

— Така пишеше в менюто. Менюто за обяд беше друго, а това със сигурност не ми прилича на закуска.

— Не, имам предвид дали сме на вечеря, вместо да хапваме нещо по пътя.

— Вечеря със свещи и пиано?

— Не е задължително.