Лий Чайлд - Накарай ме

— Добре — каза Ричър. — Значи ще те наричам Мишел. Или Чан.

В този момент самолетът излетя и се зае да преследва зората на запад над планините.

На седем часа път с кола на изток от тях, в Мадърс Рест, зората вече беше дошла. Сутрешният влак беше пристигнал и беше отпътувал. Ранобудните клиенти на закусвалнята се разотиваха. Човекът с двете ризи беше отворил магазина си. Собственикът на магазина за резервни части също беше отворил и вече се беше натъпкал зад щанда, където редеше фактури на различни купчини. Шофьорът на кадилака подреждаше касовите бележки за седемте различни услуги, които предлагаше: „Уестърн Юниън“, „Мъниграм“, факс, ксерокс, „ФедЕкс“, „Ю Пи Ес“ и „Ди Ейч Ел“. Единият Мойнахан, който беше отнесъл ритник в слабините и беше останал без пистолет, се грижеше за другия брат, който все още се чувстваше малко замаян.

А едноокият служител от мотела беше излязъл от рецепцията, стоеше навън, душеше въздуха и оглеждаше целия периметър от вътрешната страна на сградата с форма на подкова — местата за паркиране, алеята покрай стаите на първия етаж и пътеката пред стаите на втория етаж. Правеше инспекция на всичко, без да бърза. Всички крушки работеха. Всички сгъваеми столове бяха прилежно подредени. Всичко беше на мястото си. Тихо. Спокойно. Стая 214 беше свободна. Стая 215 също.

Няма да се върнат, помисли си той.

Всичко беше наред.

Залата за пристигащи пътници на летището в Лос Анджелис беше претъпкана, така че Ричър и Чан трябваше да си пробиват път с лакти до бордюра навън, където да намерят тихо място, за да се обадят по телефона. Чан се скри зад една колона и набра номера. И събуди Уестуд. Човекът явно не ставаше рано. Отначало ѝ стана неудобно, после му се извини и премина на въпроса. Представи му се за втори път и заяви, че трябва да се срещнат, защото нещо, което бе изглеждало дребно и за двамата, изведнъж беше станало не толкова дребно. Каза му, че има реална вероятност за двеста смъртни случая. Обясни му, че като бивш агент на ФБР приема задачата съвсем сериозно и че работи заедно с военен, който също я приема съвсем сериозно. Накрая му каза, че да, правата за книгата все още не са продадени.

След това изслуша адреса, който ѝ продиктува Уестуд, и затвори.

— Кафене — каза тя. — В Ингълуд.

— Това е наблизо — каза Ричър. — Кога?

— След трийсет минути.

— По-добре да вземем такси. Нямаме време да търсим кола под наем.

На трийсет километра южно от Мадърс Рест мъжът с изгладените джинси и прическата, оформена със сешоар, прие обаждане по стационарния си телефон. Като автокаско, но не съвсем. Човекът на име Хакет беше записал първия установен контакт. Обаждане от мобилен телефон на мобилен телефон с продължителност шест минути. Проведеният разговор беше между Уестуд, който вероятно си беше вкъщи, като се има предвид колко беше часът, и жена на име Чан, която беше на летището, ако се съди по фоновия шум, и беше придружавана от мъж, когото беше описала като военен. Бяха споменати смъртни случаи и беше уговорена среща в едно кафене в Ингълуд, което Хакет щеше да наблюдава.

Опашката за таксита беше дълга, но се движеше бързо, а Ингълуд беше от другата страна на магистрала 405, така че пристигнаха преди уговореното време. На улицата имаше многобройни кафенета. Повечето бяха изнесли миниатюрни масички на тротоара и черни дъски с менюто, на които бяха изписани думи на италиански, но кафенето, предложено от Уестуд, не беше такова.

Беше в традиционен американски стил, обзаведено с винил и линолеум, избелели до тъмнокафяво с десетилетията. И пълно до около една четвърт с мъже, които седяха сами и мълчаливо четяха вестници или гледаха в празното пространство. Нито един от тях не приличаше на редактор с ресор научни изследвания.

— Подранихме — каза Чан. — А той ще закъснее.

Двамата се настаниха в сепарето, като седнаха един до друг пред ламинираната маса на пейката с висока облегалка, тапицирана с винил, който може би някога е бил лъскав, с наситен червен цвят, но сега беше в същото тъмнокафяво като всичко останало. Поръчаха си кафе — едно горещо и едно айс. После зачакаха.

Наоколо беше тихо. Чуваха се само обръщането на страниците от вестниците и потракването на чаши и чинийки.

Минаха пет минути.

После Уестуд се появи. Ричър изобщо не си го беше представял така, но действителността беше не по-малко убедителна от предварителните очаквания. Уестуд явно прекарваше много време на открито вместо в научни лаборатории и беше здрав и набит, вместо да бъде кльощав като кабинетен учен. Приличаше на естествоизпитател или изследовател. Косата му беше къса, разрошена, светла и посивяваше, а освен това имаше брада със същата дължина и същия цвят. Лицето му беше почервеняло от слънцето, а около очите му се виждаха бръчки, защото често ги беше присвивал срещу него. Изглеждаше на около четирийсет и пет години. Дрехите му бяха изработени от високотехнологични материи и имаха много ципове, но бяха стари и износени. Носеше туристически обувки с шарени връзки, които приличаха на миниатюрни планинарски въжета. На рамото му имаше брезентова чанта, голяма колкото на пощальон.