Лий Чайлд - Накарай ме

Чан пристигна след осем минути, измита и сресана, с нова тениска. Тя седна срещу Ричър. Изглеждаше добре, отново изпълнена с енергия, очевидно освежена от обикновеното удобство на течащата вода. След това изражението ѝ се промени, все едно изведнъж беше видяла другата половина от уравнението — той се беше лишил от това, за да го получи тя.

— Не се притеснявай — успокои я той.

— Къде ще спиш? — попита го тя.

— Мога да спя и тук.

— На стол за хранене?

— Бях тринайсет години в армията. Там се научаваш да спиш навсякъде.

Тя помълча малко, после попита:

— Как беше там?

— Като цяло беше доста добре. Имам хубави спомени и нямам сериозни оплаквания. С изключение на очевидното.

— Какво е то?

— Същото като при теб, сигурен съм. Фантастичният водопад от изпражнения, с който те заливат висшестоящите офицери, когато си нямат друга работа.

— Имаше и такива моменти — усмихна се тя.

— Затова ли напусна?

Усмивката ѝ се стопи.

— Не, не точно.

— Ще ти разкажа за мен, ако ми разкажеш за теб — заяви той.

— Не знам дали искам да го направя.

— Какво толкова може да стане?

Тя помълча малко, после въздъхна.

— Добре, ти си пръв.

— Армията беше в период на съкращения, така че трябваше да избират кого да уволнят. Моето досие не беше от най-добрите, а точно в този момент един определен човек ми имаше зъб. Като се имат предвид тези две обстоятелства, не беше чак такава голяма изненада, когато стигнаха до мен.

— Какъв беше този определен човек?

— Подполковник. Дебелак, който работеше на бюро. От Отдела за връзки с обществеността в щата Мисисипи. Бях там и работех по един тежък случай, той се спече заради някаква глупост и аз проявих леко нетърпение пред него, вербално и лично, така че той се обиди. И успя да си отмъсти най-вече защото имаше късмета да улучи точния момент. Преди тази случка ми се бяха разминавали много по-тежки провинения, но точно тогава армията беше в период на съкращения.

— Нямаше ли какво да направиш?

— Можех да се обадя на няколко души, които ми дължаха услуга. Но вредата вече беше сторена. Беше игра, която нямаше как да бъде спечелена. Ако аз бях победил, подполковникът щеше да загуби и това нямаше да се хареса на другите подполковници. Нито един от тях нямаше да иска да служа някъде наблизо. В крайна сметка щяха да ме изпратят да охранявам някоя радарна станция в далечния север на Аляска. Посред зима. Така че нямаше друг изход. Освен това цялата история ми показа нещо по-важно. Те наистина не ме искаха в армията. Най-сетне си дадох сметка. Затова реших да не се съпротивлявам. Приех да ме уволнят и си тръгнах.

— Кога се случи това?

— Много отдавна.

— И оттогава си тръгваш от всяко място, на което попаднеш?

— Твърде сложно казано за мен.

— Сигурен ли си?

— Аз съм доста просто устроен човек.

Тя не отговори. Сервитьорката дойде при тях и те си поръчаха вечерята. Когато сервитьорката се отдалечи, Ричър напомни:

— Ти си наред.

— За какво? — каза Чан.

— Да ми разкажеш твоята история.

Тя отново помълча, преди да отговори.

— Историята ми е същата като твоята, общо взето. Игра, която нямаше как да бъде спечелена. Разликата е, че аз си го направих сама. Оставих се да ме притиснат в ъгъла. Не видях навреме какво ще се случи. Проявих наивност.

— Какво се случи?

— Някой беше влизал в къщата ми. Не бяха взели нищо, не бяха търсили нищо, не бяха повредили нищо и не бяха оставили нищо. Тогава не разбрах какво е станало. Работех по един случай с пране на пари. Ставаше дума за много пари и за много сложна верига от фиктивни фирми, както обикновено, но аз бях стигнала до извършителя. Щеше да е много трудно да докажа вината му. В действителност щеше да бъде почти невъзможно. Вече се канех да забравя за цялата история. Няма смисъл да замесваш прокуратурата, ако не разполагаш с реално доказателство. И тогава този тип ми се обади. Буквално бях на ръба да му кажа, че случаят ще бъде приключен. Но той ми се обади пръв и беше с два хода назад. Каза ми, че ако не се откажа от разследването веднага, той ще обяви, че съм приела подкуп от него още в самото начало, така че да си затворя очите, но след това съм си променила решението и съм му забила нож в гърба. И на всичко отгоре съм задържала парите. Беше решил, че по този начин ще съсипе кариерата ми, а той ще излезе на чисто.

— Хората могат да си приказват всякакви неща. Имаше ли начин да го докаже?

— Беше открил банкова сметка на Карибите на мое име и беше превел парите за подкупа в нея. Парите си бяха в сметката, съвсем истински. Пари като слънце, колкото си искаш. Съществуването им щеше да потвърди всичко, което твърдеше той.