Лий Чайлд - Накарай ме

Осмият каза:

— Нека да гласуваме. Кой гласува за наблюдение?

— Малко е, нали? — попита Мойнахан. — В спектъра от услуги?

Осмият кимна.

— Говорим за телефони, интернет и физическо наблюдение.

— А докъде стига спектърът от услуги?

— Чак до това, което наричат „окончателно решение на проблема“.

— Ето нещо, с което можем да се справим и сами.

— Как е брат ти?

— Имам предвид, че следващия път ще бъдем подготвени.

— Да не искаш да промениш решението си? Вече смяташ, че ще има следващ път, така ли?

В магазина настъпи мълчание. Осмият попита:

— Кой гласува за наблюдение?

Вдигнаха се седем ръце.

— Радвам се, че сте съгласни — каза осмият. — Защото аз вече се обадих. Наблюдението е започнало преди един час. Изпратили са човек, който се казва Хакет. Казаха ми, че е от най-добрите им хора. Квалифициран в много различни области.

Компанията за автомобили под наем поддържаше служебен микробус, който кръстосваше между паркинга за връщане на коли и терминалите — беше удобен, но бавен. Пътуването добави още половин час към един твърде дълъг ден. Ричър и Чан пристигнаха на летището в ранната вечер. Все още имаше един полет до Лос Анджелис, но самолетът вече беше пълен. Всички места бяха резервирани, а освен това имаше дълга опашка от пътници, които се надяваха нещо да се освободи в последния момент. По-рано през деня беше имало две технически повреди, които бяха предизвикали хаос в разписанието.

Следващият възможен полет беше в осем следващата сутрин. Нямаха друг избор. Чан имаше билет за отиване и връщане без фиксирана дата, който използва. Ричър си купи еднопосочен.

На гишето им обясниха, че качването в самолета ще е около седем и двайсет сутринта, а дотогава можеха да се настанят в хотела на летището, до който се стигаше за пет минути с автобус.

Отидоха до хотела пеша. Ричър носеше куфара на Чан, вместо да използва колелцата, защото реши, че тротоарите от бетон няма да им се отразят добре. Хотелът беше от голяма верига, спретнат и бял отвън, топъл и бежов отвътре, със зелена неонова табела, която обявяваше името и функцията на сградата. Във фоайето се беше събрала малка тълпа. Имаше може би общо девет души, които не бяха точно наредени на опашка, а по-скоро се въртяха наоколо, като или говореха по мобилните си телефони, или изглеждаха раздразнени, или и двете едновременно. „По-рано през деня беше имало две технически повреди, които бяха предизвикали хаос в разписанието.“ Ричър не летеше често със самолет, но беше в състояние да различи характерните признаци на проблема.

Служителката на рецепцията им махна да се приближат. Беше млада жена с вталено сако и шалче на врата. В жеста, с който ги повика, имаше някаква спешна и конспиративна нотка.

— Господине, госпожо, имам една свободна стая — каза им тя. — Ако имате нужда от нея, най-добре я вземете веднага.

— Само една стая? — попита Чан.

— Да, госпожо, защото по-рано през деня имаше проблем с авиолиниите.

— Има ли друг хотел?

— Не и на летището.

— Ще вземем стаята — намеси се Ричър.

Чан го погледна и той се ухили.

— Ще измислим нещо.

Ричър плати и в замяна на парите си получи магнитна карта за отключване на вратата. Стаята беше на петия етаж, номер 501, румсървис се предлагаше до единайсет вечерта, закуската се плащаше допълнително и имаше безплатен безжичен интернет. Зад тях вече се бяха наредили две други двойки, които щяха да останат разочаровани. Ричър и Чан се качиха с асансьора и откриха стаята. Беше обзаведена в бежово и ментовозелено и изглеждаше напълно адекватна във всяко отношение. Но Чан мълчеше.

— Стаята е за теб — каза Ричър.

— А ти какво ще правиш? — попита го тя.

— Не се съмнявам, че ще измислим нещо.

Той внесе куфара ѝ вътре и го остави до леглото. После ѝ подаде магнитната карта и предложи:

— Да отидем да вечеряме. Преди бездомните пътници да заемат всички маси.

— Нека да се освежа. Ще се видим в ресторанта.

— Добре.

— Ти имаш ли нужда да се освежиш? Можеш да влезеш пръв в банята, ако искаш.

Ричър хвърли един поглед в огледалото. Беше подстриган наскоро, избръснат наскоро и изкъпан наскоро, а освен това беше с нови дрехи.

— Боя се, че няма как да стане по-добре от това — заяви той.

Ресторантът беше на партера, разделен от рецепцията с фоайето, където бяха асансьорите. Беше приятно място, със завеси, дебел мокет и маси от светло дърво, като единственият компромис в обзавеждането бяха устойчивите на петна и издраскване повърхности на всички мебели. Вече беше почти пълно. Ричър почака, докато му намериха свободна маса за двама до прозореца. Нямаше кой знае каква гледка. Навън се виждаха само жълти светлини и паркинг с множество снегорини, извадени от употреба за летния сезон.