Лий Чайлд - Накарай ме

— Значи не си бил в армията?

— Не.

— И аз така си помислих — каза Ричър. — Оставихте ни да заемем по-високата позиция. А това беше глупаво от ваша страна. Защото трийсет души не означават нищо, ако се налага да се качват по стълбите двама по двама. Вече знаете, че сме въоръжени. Можем да ви отстрелваме един по един като врабчета. От вътрешността на тази сграда, построена от бетон. А вие не можете да ни направите нищо, освен ако не носите гранатомети, но според мен не носите. Така че за теб ще бъде по-добре да не се качваш повече по тези стълби. Особено ако си най-отпред.

Мъжът не отговори нищо. Ричър направи крачка назад и затвори вратата в лицето му. Чан се обади:

— Ако целта ни е да си тръгнем от тук живи, според мен не бива да ги ядосваш.

— Не съм съгласен — отговори Ричър. — Защото в момента, в който си тръгнем, те ще започнат да си задават един въпрос. Дали ще се върнем? Този въпрос ще се превърне в тема на голям дебат. Ако си бяхме тръгнали мирно и кротко, те щяха да разберат, че се преструваме. По-добре да ги оставим с впечатлението, че са успели да ни отблъснат.

— Те наистина успяха. Сам каза, че не разполагаме с никаква информация.

— Казах, че не разполагаме с достатъчно информация. Но все пак знаем нещо.

— Какво знаем?

— Знаем, че служителят от мотела току-що докладва за ситуацията. Той информира шефа си, че ще си тръгнем до единайсет часа, но това не се оказа достатъчно. Компромисът не беше приемлив за неговия шеф. Неговият шеф иска да се разкараме от тук веднага. Затова изпратиха и тези десет души, които да ни предадат новото съобщение. А това съобщение не беше същото, което получихме снощи. Снощи ни посрещнаха с отворени обятия. Какво се е променило?

— Жената в бяло — каза Чан.

— Точно така. Същият тип, който сега държи да се разкараме веднага, снощи не искаше да предизвиква конфликт, докато тя беше в мотела. Но сега, след като вече е заминала, всичко се връща към обичайното си положение.

— Каква беше тя? И къде е заминала?

— Не знаем. Не знаем и за мъжа с костюма. Но знаем, че те са важни. По такъв начин, че всички трябваше да се държат прилично, докато те бяха тук. Видях как служителят от мотела се хвана да подрежда, преди да пристигне колата за мъжа с костюма. Подреди всички столове в една линия. Преди мъжът да види мотела на светло.

— Не са инвеститори. Не и от тези, които реално обикалят страната, за да оглеждат придобивките си. Не създаваха впечатление за такива. А аз прекарвам много време с инвеститори.

— Тогава какви са?

— Нямам представа. Може да са важни гости или големи клиенти. Или нещо подобно. Как да разберем? Може да са бегълци от закона. Може би това е някакъв нелегален канал за бягство с железницата. Но само за ексклузивни клиенти. В първа класа. Пътуват на спокойствие, гарантират им удобна нощувка и ги превозват до гарата и обратно с кадилак. Само за престъпници от най-висша проба.

— Възможно ли е жената да се облече специално за този повод?

— Не ми се вярва.

— Съгласен съм, че прилича на нелегален канал за контрабанда на хора — каза Ричър. — Слизат от влака, прекарват нощта в мотела и на следващия ден продължават с колата. Всичко изглежда много временно. И еднопосочно. Все едно това е спирка от по-дълго пътуване.

— От къде до къде?

Ричър не отговори.

— И какво ще правим сега? — попита Чан.

— Ще тръгнем на запад и ще вземем решение, когато телефонът ти започне да работи.

Точно след десет минути двамата отвориха вратата и излязоха от стаята. Трийсетимата мъже все още бяха долу, скупчени на отделни групички от по двама, трима и четирима, като всички заедно обграждаха малкия зелен форд във формата на грубо очертан полукръг. Най-близо до колата, на около три метра, стоеше свинарят. До него беше пребледнелият Мойнахан. И двамата изглеждаха напрегнати и нетърпеливи. Ричър пъхна ръка в джоба си, постави дланта и три пръста върху пистолета и тръгна надолу по стълбите, а Чан го последва на една крачка разстояние. Двамата стигнаха долу, тя натисна копчето на дистанционното и вратите се отключиха с накъсано изщракване, което отекна много шумно в тишината.

Ричър застана до багажника, погледна свинаря и каза:

— Тръгваме веднага след като приберете куфарите ни.

— Приберете си ги сами — отговори свинарят.

Ричър се подпря на форда с ръце в джобовете и крака, кръстосани на глезените. Приличаше на човек, който просто чака. И разполага с цялото време на света.