Лий Чайлд - Накарай ме

— В колко часа се освобождават стаите? — попита той.

— В единайсет — отговори едноокият, а после веднага млъкна и видимо се смути, сякаш му се искаше да не си беше отварял устата.

— А колко е часът сега? — продължи Ричър.

Едноокият не отговори.

— Часът е девет без три минути — заяви Ричър. — Ще се изнесем много преди единайсет. Обещавам. Така че всички могат да се успокоят. Няма да се случи нищо интересно.

Едноокият остана неподвижен, докато размисляше. Най-сетне кимна. Тримата мъже до стълбището се отдръпнаха само на половин крачка назад, но намеренията им бяха ясни. Нямаше да мръднат от тук, но нямаше и да предприемат нищо. Поне засега.

Ричър се изкачи по стълбището след Чан, отключи вратата и влезе в стаята си.

— Наистина ли ще си тръгнем? — попита Чан. — В единайсет часа?

— Ще си тръгнем преди единайсет часа — отговори Ричър. — Най-вероятно след десет минути. Няма смисъл да оставаме тук. Не разполагаме с достатъчно информация.

— Не можем просто да изоставим Кийвър.

— Трябва да отидем някъде, откъдето поне можем да се обадим по телефона.

Той пусна новите си дрехи на леглото, отвори найлоновите опаковки и свали етикетите им.

— Може би трябва да взема душ.

— Нали си взе душ преди два часа? Чух те през стената.

— Така ли?

— Нищо ти няма. Само се преоблечи.

— Сигурна ли си?

Тя кимна, заключи вратата от вътрешната страна и сложи веригата. Той занесе дрехите в банята, съблече старите и облече новите. Прибра пистолета в единия си джоб, а в другия сложи четката си за зъби. Прибра парите, картата за банкомата и паспорта си. После сви старите неща на топка и ги натъпка в кофата за боклук. Хвърли един поглед в огледалото. Приглади косата си с пръсти. И беше готов за тръгване.

Чан се обади от другата страна на вратата:

— Ричър, те се качват по стълбите.

— Кои? — подвикна той в отговор.

— Около десет души. Нещо като делегация.

Той чу как тя отстъпи назад. После чу удари по вратата, ядосани и нетърпеливи. Излезе от банята и чу как вратата се тресе на пантите, а веригата дрънчи на мястото си. Видя силуетите на мъжете през прозореца — бяха се скупчили на пътеката пред стаята и някои от тях надничаха вътре през стъклото.

— Какво ще правим? — попита Чан.

— Същото, което щяхме да направим и без това — отговори той. — Ще си тръгваме.

Той се приближи до вратата и свали веригата. После отпусна ръка на бравата.

— Готова ли си? — попита.

— Напълно — отговори Чан.

Той отвори вратата. Навън настъпи раздвижване и най-близкият от мъжете направи крачка напред, понесен от инерцията. Ричър го подпря с длан на гърдите и го блъсна назад. Не се постара да го направи по-леко, отколкото трябваше.

— Какво има?

Мъжът възстанови равновесието си и каза:

— Току-що промениха часа, в който се освобождават стаите.

— На колко?

— На веднага.

Ричър виждаше този мъж за пръв път. Имаше големи ръце и широки рамене, лицето му беше насечено от бръчки, а дрехите му бяха потънали в мръсотия. Явно по някакъв начин го бяха избрали за водач. За говорител. Несъмнено беше най-опасното куче от местната глутница, поне според общоприетото мнение.

— Как се казваш? — попита го Ричър.

Мъжът не отговори.

— Не е сложен въпрос — отбеляза Ричър.

Все така нямаше отговор.

— Да не би да се казваш Малоуни?

— Не — ухили се мъжът и в гласа му прозвуча нещо особено, все едно въпросът беше глупав.

— Защо този град се казва Мадърс Рест? — попита Ричър.

— Не знам.

— Слезте да чакате долу. Ще си тръгнем, когато сме готови.

— Ще чакаме тук — настоя мъжът.

— Долу — повтори Ричър. — Има два начина да стигнеш до там. Вторият начин е да те хвърля с главата надолу през перилата. Ти решаваш. За мен няма значение как ще стане.

Едноокият стоеше долу на паркинга и гледаше нагоре към тях. Куфарите бяха преместени по-близо до колата. Бяха оставени един до друг на асфалта до багажника. Мъжът с големите ръце и мръсните дрехи направи някакъв странен жест — равни части свиване на рамене, заплашителна усмивка и кимване — и отговори:

— Добре, имате още пет минути.

— Още десет — каза Ричър. — Мисля, че ще ни трябват точно толкова. Съгласен ли си? И ще бъде по-добре да не се качваш повече по тези стълби.

Мъжът го погледна с нещо като безмълвно предизвикателство.

— Какво работиш? — попита го Ричър.

— Гледам свине.

— Цял живот?

— От дете.

— На едно и също място?

— Общо взето.