Лий Чайлд - Накарай ме

Беше шофьорът на белия кадилак.

Офисът беше също толкова обикновен на вид, колкото и пунктът за приемане на земеделска продукция — потънал в прах, с небоядисани дървени повърхности, износени и потъмнели факс машини и ксерокси, разхвърляни купища адресни формуляри за куриерските служби и нестабилни купчини от опаковани пратки. Някои сигурно бяха доставени, а други чакаха да бъдат изпратени. Доста от пратките бяха малки, едва ли не по-малки от етикетите с попълнения адрес, с които бяха облепени, а други бяха големи — включително и две, които очевидно бяха доставени директно от чуждестранните производители в оригиналните си опаковки. Едната беше някакво германско медицинско оборудване от стерилна неръждаема стомана, поне доколкото можеше да се вярва на преводаческите умения на Ричър, а другата беше японска камера с висока разделителна способност. Имаше запечатани пакети с копирна хартия, подредени на лавици до стената, химикалки на корда и корково табло, на което с кабарчета бяха закрепени всякакви местни обяви, включително за уроци по китара, разпродажби на покъщнина и стаи под наем. Човекът от пункта за приемане на земеделска продукция беше казал, че това място, общо взето, минава за пощенска станция в градчето, и Ричър вече разбираше защо.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита шофьорът на кадилака.

Мъжът стоеше зад плот от шперплат и броеше банкноти по един долар.

— Мисля, че те познавам отнякъде — каза Ричър.

— Така ли? — каза мъжът.

— Играл си футбол в университета, нали? В отбора на Маями. През деветдесет и втора година, нали така беше?

— Бъркаш ме с някого, приятел.

— Или беше в отбора на Калифорнийския университет?

— Не съм аз.

— Значи си шофьорът на таксито. Тази сутрин те видяхме в мотела.

Мъжът не отговори.

— Както и вчера сутринта — добави Чан.

Отново нямаше отговор.

На плота имаше малък контейнер от телена мрежа, пълен с визитки. Бяха издадени от „Мъниграм“, може би като допълнителен стимул при сключването на договора за представителство. Ричър взе една визитка и прочете какво пишеше на нея. Човекът не се казваше Малоуни.

Ричър се обърна към него и попита:

— Имаш ли местен телефонен указател?

— За какво ти е?

— Ще го нося на главата си, за да си подобря стойката.

— Какво?

— Искам да проверя един номер. За какво друго може да ми трябва телефонен указател?

Мъжът се поколеба продължително, все едно се опитваше да измисли основателна причина да отхвърли това искане, но в крайна сметка очевидно се отказа. Наведе се, извади едно тънко томче изпод плота, завъртя го на 180 градуса и го побутна към Ричър.

— Благодаря — каза Ричър и отвори указателя на мястото, където свършваха имената с буквата „Л“ и започваха тези с буквата „М“.

Чан се наведе към него, за да погледне.

В указателя нямаше човек на име Малоуни.

— Защо този град се казва Мадърс Рест? — попита Ричър.

— Не знам — каза мъжът.

— На колко години е твоят кадилак? — попита го Чан.

— Как точно ви влиза това в работата?

— В интерес на истината, никак. Не сме от агенцията за контрол на автомобилния транспорт. За нас няма значение, че колата няма регистрационни номера. Просто ни стана интересно. Автомобилът изглежда в чудесно състояние.

— Да, върши работа.

— И каква е тази работа?

Мъжът се поколеба, преди да отговори.

— Такси — каза той. — Точно както казахте.

— Познаваш ли човек на име Малоуни? — попита го Ричър.

— Трябва ли?

— Може би.

— Не — отговори мъжът с известно задоволство, все едно се радваше, че най-сетне е стъпил на сигурна почва. — В този окръг няма нито един човек на име Малоуни.

Ричър и Чан се върнаха пеша до широката улица и спряха под лъчите на утринното слънце.

— Той ни излъга за кадилака — каза Чан. — Колата не е такси. На такова място няма нужда от такси.

— Тогава какво е? — попита Ричър.

— Приличаше на служебна кола, нали? Като онези колички по курортите. С които карат гостите от едно място на друго. От рецепцията до бунгалата, в които са настанени. Или от бунгалата до спа центъра. Като жест на добра воля. Особено като се вземе предвид, че няма регистрационни номера.

— С изключение на факта, че изобщо не сме на курорт. Намираме се по средата на гигантско пшенично поле.

— Каквото и да е, не е отишъл далече. Все пак е стигнал до там и се е върнал, докато ние вземем душ и закусим. Може би за един час. Значи трийсет минути до там и трийсет минути в обратната посока. По тези пътища това означава радиус от най-много трийсет километра.