Лий Чайлд - Накарай ме

Жената имаше повече багаж от мъжа предишния ден. Имаше скъп куфар с колелца и дълга дръжка. Беше по-голям от кожената чанта на мъжа. Но не беше огромен. Изглеждаше по-скоро фин. Жената направи крачка към стълбището и шофьорът на кадилака предположи, че тя ще се затрудни със слизането, така че махна с ръка, за да я спре, и се качи да я посрещне. Прибра дръжката на куфара и го понесе надолу по стълбите, като вървеше пред нея, все едно искаше да ѝ покаже пътя. Той сложи куфара в багажника, жената се качи отзад, той седна зад волана и колата потегли. На задната броня все така нямаше регистрационен номер.

Ричър влезе в банята, за да се изкъпе. От съседната баня се чуваше Чан. Двете вани бяха стена до стена. Значи не беше отишла да посрещне сутрешния влак. Разумно решение. Беше си спестила ходенето до гарата. Може би беше постъпила като него и беше наблюдавала. Може би двамата бяха седели един до друг по хавлии, разделени само от стената. Макар че тя сигурно имаше пижама. Или нощница. Сигурно не беше нещо обемисто. Като се има предвид какво беше времето и как бе искала да пътува с по-малко багаж.

Ричър излезе преди нея и се отправи към закусвалнята, като се надяваше същите две маси в дъното да бъдат свободни. И те наистина бяха. Той остави якето на облегалката на нейния стол — пистолетът в джоба му тежеше от едната страна — и си поръча кафе. Чан пристигна след пет минути със същите джинси и нова тениска, а косата ѝ все още изглеждаше мастиленочерна от душа. Нейният джоб също беше увиснал от тежестта на собствения ѝ пистолет. Като всеки бивш служител на реда тя първо се огледа във всички посоки, като спря поглед последователно на седем-осем места, и едва тогава прекоси помещението. Енергията ѝ бе видима, подхранвана от нещо като въодушевление или може би усещането за споделена еуфория от факта, че и двамата бяха оцелели през нощта. Седна до него и Ричър я попита:

— Спа ли?

— Явно да — отговори тя. — Не вярвах, че ще успея.

— Не си ходила да посрещнеш влака.

— Нали смяташе, че го държат някъде? И това е възможно най-добрият сценарий.

— Беше само предположение.

— Разумно предположение.

— Видя ли жената от стая двеста и три?

— Беше ми трудно да си обясня какво представлява. Ако беше облечена в черно, можеше да бъде инвеститор, управител на финансов фонд или нещо друго, което заслужава посрещане от младшия служител. Лицето и косата ѝ изглеждаха както трябва. И няма никакво съмнение, че има ключ от служебната зала за фитнес. Но защо беше облечена в бяло? Сякаш отиваше на градинско парти в Монте Карло. В седем часа сутринта. Кой прави така?

— Да не би да е нещо, свързано с модата? Може би някой си мисли, че е време за летните колекции?

— Не ми се вижда много вероятно.

— Тогава каква е?

— Изглеждаше така, сякаш отива в кметството, за да се омъжи за пети път.

Сервитьорката се приближи и Чан я попита:

— Познаваш ли някой в града, който се казва Малоуни?

— Не — отговори тя. — Но познавам двама, които се казват Мойнахан.

После им намигна и се отдалечи.

— Сега вече наистина ти е най-добрата приятелка — отбеляза Чан. — Явно не харесва братята Мойнахан.

— Не виждам причина някой да ги харесва — отговори Ричър.

— Все някой трябва да ги харесва. Налага се да предположим, че те също си имат най-добри приятели. Трябва да очакваме реакция.

— Да, но още е рано. И двамата пострадаха. През следващите няколко дни ще са като болни от грип. Хората не се оправят толкова бързо, колкото по сериалите. Само там оздравяват по време на рекламния блок.

— Така е, но в крайна сметка ще се оправят. И може да стане масова сцена с техните приятели и конспиратори.

— Нали си била ченге? Сигурен съм, че ти се е налагало да стреляш по хора.

— Дори не съм вадила пистолета си от кобура. Все пак работех в щата Кънектикът. В малко градче.

— А във ФБР?

— Бях финансов анализатор. Работех на компютър.

— Но си положила изпит, нали? По стрелба?

— Беше задължително.

— Добре ли се справи на изпита?

— Няма да стрелям, ако те не започнат да стрелят първи.

— Напълно ме устройва.

— Така или иначе, няма защо да го обсъждаме. Намираме се на една малка гара. Не сме в Дивия запад.

— В онези градчета в Дивия запад винаги е имало малка гара. Точно това е идеята. От влака слизат лошите. Или новият шериф.

— Колко е сериозно положението според теб?

— Отговорът може да се намира навсякъде между двете крайности, както с всичко друго на света. В единия край е вариантът Кийвър да е в Лас Вегас с някое деветнайсетгодишно момиче. В другия край е вариантът той да е мъртъв. Аз залагам малко настрани от средата на спектъра в посока „мъртъв“. Или може би не толкова малко. Съжалявам да го кажа. Сигурно е било нещастно стечение на обстоятелствата. Поне донякъде. Или някой е изпаднал в паника. Във всеки случай, те вече не знаят какво да предприемат.