Лий Чайлд - Накарай ме

— Защо се казва така този град?

— Не знам — отговори Ричър.

Двамата ясно чуха тракането на клавишите от другата страна на линията. Уестуд явно задаваше търсене в базата данни. По тема.

— Няма нищо — каза той.

— Сигурен ли сте?

— Името е доста характерно.

Ричър не отговори.

— Не искам да кажа, че клиентът на вашия колега не ми се е обаждал — уточни Уестуд. — Вероятно ми се е обадил. Всички познаваме такива хора. Въпросът е как да разбера кой от всичките е бил?

Двамата излязоха от затворената улица, на която беше къщата на Кийвър, а после и от жилищния му комплекс, подминаха магазин за намалени стоки и стигнаха до изхода за магистралата. На пет часа шофиране в дясната посока беше Мадърс Рест, а на десет минути вляво беше центърът на Оклахома Сити, където имаше ресторанти за барбекю и прилични хотели.

Изведнъж Чан каза:

— Не, трябва да се върнем.

Вместо в ресторант за барбекю двамата се нахраниха в ледената флуоресцентна тишина на една закусвалня от третата по големина национална верига, която намериха на един паркинг. Ричър си взе чийзбургер в опаковка от гланцирана хартия и кафе в чаша от стиропор. Чан си взе салата в пластмасова кутия, голяма колкото баскетболна топка, съставена от кръгла бяла купа и кръгъл прозрачен капак. Беше напрегната и може би малко уморена от шофирането, но дори при това положение беше добра компания. Прибра косата си зад ушите и превърна борбата със салатата в споделено забавление, като я погледна с широко отворени очи и демонстрира шест различни вида полуусмивки в целия спектър от разкаянието и смирението до развеселеното очакване. Ричър взе чийзбургера си и се опита да отхапе от него.

— Благодаря ти за помощта досега — заговори тя.

— Моля — каза той.

— Трябва ни по-дългосрочна договорка.

— Трябва ли ни?

— Не е редно да почнем да работим в екип, ако ще се наложи да довърша работата сама.

— Най-добре да се обадиш в полицията — каза той.

— И какво да им кажа? Да съобщя за изчезнало лице? Защото засега няма нищо друго. Независим пълнолетен, който липсва от два дни — с професия, в която често се налага да се пътува без предизвестие. Няма да предприемат нищо. Нямаме никакви доказателства.

— Вратата на къщата му.

— Не е разбита. Отключената врата е доказателство за небрежността на собственика, а не за извършено престъпление.

— Значи искаш да ме наемеш, така ли? Как ще стане с ниските разходи, които трябва да поддържате?

— Просто искам да ми кажеш какви са ти намеренията.

Ричър не отговори.

— От тук можеш да си хванеш стоп до Оклахома Сити. Няма да ти се разсърдя.

— Аз бях тръгнал към Чикаго. Преди да стане студено.

— Същата работа. Хвани си стоп до Оклахома Сити и продължи с влака. Със същия влак, с който пътуваше досега. Сигурна съм, че няма да има друго такова закъснение.

Той не отговори. Беше започнал да харесва високите ѝ обувки с връзки. Бяха практични, но освен това изглеждаха добре. Джинсите ѝ бяха стари и изтъркани от пране, с ниска талия. Тениската ѝ беше черна — нито твърде тясна, нито твърде широка. Очите ѝ не се откъсваха от неговите.

— Ще дойда с теб — каза той. — Но само ако ти искаш да го направя. Това си е твоя работа, а не моя.

— Не ми е удобно да те моля.

— Ти не ме молиш. Аз ти предлагам.

— Не мога да ти платя.

— Аз вече имам всичко, което ми трябва.

— Какво по-точно?

— Няколко долара в джоба и четирите посоки на света.

— Питам, защото трябва да разбера какви са причините.

— За кое?

— За това, че ми помагаш.

— Според мен хората винаги трябва да си помагат.

— Работата може да се окаже по-сериозна, отколкото изглежда.

— Не се съмнявам, че и двамата сме виждали по-сериозни работи.

Чан помълча малко.

— Последен шанс — каза тя.

— Ще дойда с теб — заяви той.

Когато слязоха от магистралата, вече беше тъмно. Провинциалното шосе прекосяваше безкрая. Виждаше се само светлината на фаровете. Малкият форд ръмжеше равномерно и се носеше по пътя, като от време на време подскачаше по износения асфалт, а от двете му страни смътно проблясваха бледите стъбла на пшеницата. В небето имаше редки облаци, бледа луна и далечни звезди.

Нямаше как да разберат кога подминаха мястото, където бяха оставили двамата братя Мойнахан. Но тъмночервения пикап вече го нямаше. Не го видяха никъде — нито на самото шосе, нито на изходите вляво и вдясно, които водеха през полята обратно към Мадърс Рест. Самото градче беше на километър и половина пред тях, бледо и призрачно в мрака, а силозите му се извисяваха над всичко останало на хоризонта. Влязоха по стария маршрут на заселниците, през най-широката застроена част, където имаше по шест пресечки ниски постройки в двете посоки, завиха на малкия площад и се приближиха към мотела. Прозорецът на рецепцията светеше.