Лий Чайлд - Накарай ме

— Шоуто може да започне — каза Чан.

Тя паркира на мястото под стаята си и изключи двигателя. Двамата останаха неподвижни за миг във внезапната тишина, после излязоха от колата. Пъхнаха ръце в джобовете си, където бяха взетите пистолети, и останаха до колата в неясната жълтеникава светлина на електрическите крушки, които светеха над вратите на всяка стая.

Нямаше никакво движение. И никакъв шум. Нямаше и следа от братята Мойнахан или от някакъв отряд. Нищо.

После едноокият мъж излезе от рецепцията. Забърза към тях по същия начин както преди, като размахваше ръце. Когато ги доближи, сведе единственото си око към земята и си пое дъх, преди да заговори.

— Извинявам се — каза той. — Беше допусната грешка. Която доведе до недоразумение. Можете да използвате стая 215, докато се върне другият господин.

Чан не отговори.

— Разбрахме се — каза Ричър.

Едноокият кимна, все едно искаше да направи уговорката по-официална, после се обърна и забърза в обратната посока. Чан го проследи с поглед.

— Това може да е капан или засада.

— Възможно е — отговори Ричър. — Но според мен не е. Той не иска в самата стая да се води бой. Мебелите ще станат на нищо и цяла зима ще запълва дупките от куршуми в гипсокартона.

— Искаш да кажеш, че са се предали?

— Това е следващият ход от играта.

— А какъв е по-следващият?

— Не знам.

— И кога ще го направят?

— Най-вероятно утре — каза Ричър.

Той огледа внимателно сградата с форма на подкова, долния и горния етаж. Покрай завесите на прозореца в номер 203 проблясваше светлина. Беше стаята, в която беше пренощувал мъжът с костюма. Сега в нея беше настанен нов гост.

— Не и преди да се зазори — каза той. — Така предполагам.

— Ще спиш ли спокойно?

— Така мисля. А ти?

— Ако не мога да заспя, ще удрям по стената.

Двамата се качиха заедно по металното стълбище, извадиха ключовете си и отвориха вратите на стаите си — едновременно, но на пет метра един от друг, като съседи, които се прибират от работа.

На трийсетина метра от тях едноокият взе сгъваемия стол от стая 102, която не беше заета, и го завлече до същото място, на което го беше сложил преди — на алеята пред прозореца на рецепцията. Нагласи го и се отпусна на него, готов да се подчини на втората заповед за вечерта: „Цяла нощ трябва да наблюдаваш стаите им“.

Първата команда гласеше: „Дори да се върнат, при никакви обстоятелства недей да предизвикваш конфликт тази вечер“. Мъжът смяташе, че се е справил задоволително с изпълнението ѝ.

Както и предишния път, Ричър седеше в тъмното в стаята си, навътре от прозореца, така че да не се вижда отвън, и само наблюдаваше — този път от нивото на втория етаж. Минаха петнайсет минути, после двайсет, после трийсет. Щяха да минат толкова, колкото беше необходимо, за да не остане място за никакво съмнение. Едноокият мъж на пластмасовия стол беше същото бледо петно в сумрака на трийсетина метра от там. Под завесите в стая 203 се виждаше постоянна светлина. Нищо не помръдваше. Нито коли, нито хора. В сенките не се виждаха огънчета от запалени цигари.

Не се случваше нищо.

Минаха четирийсет минути. Светлината в стая 203 угасна. Едноокият остана на мястото си. Ричър почака още десет минути, после отиде да си легне.

Утрото дойде и изглеждаше също толкова добре, колкото и предишния ден. Светлината беше бледозлатиста, а сенките бяха дълги. Изглеждаше толкова добре, колкото може би е изглеждало първото утро на света. Ричър седеше на леглото, увит в хавлия, без кафе, и наблюдаваше. Пластмасовият стол пред рецепцията отново беше празен. Завесите на стая 203 все още бяха спуснати. Никой не помръдваше. По широката улица вече имаше движение — колите се чуваха, но не се виждаха, първо един пикап, после още няколко.

След това настъпи тишина. Ричър остана на мястото си. И видя как се случиха същите неща. Сенките се отдръпнаха, метър по метър, докато слънцето се изкачваше все по-високо в небето. Влакът в седем часа пристигна в градчето, почака и продължи по пътя си. И завесите на стая 203 се отвориха.

На прозореца се показа жена. Слънцето продължаваше да блести по стъклото, така че тя изглеждаше покрита с прах от пшеничните ниви, но Ричър успя да я огледа — беше бледа, облечена в бяло, и беше застанала по същия начин като мъжа от предишния ден: с широко разтворени ръце, стиснала двете завеси. Жената се взираше навън в утрото точно като него.

След това пристигна и белият кадилак, зави надясно и даде назад, за да паркира на същото място като предишния път. Колата все така нямаше регистрационна табела на предната броня. Този път шофьорът слезе веднага. Вратата на стаята се отвори над главата му и жената излезе. Бялата дреха се оказа рокля — дълга до коленете и тясна като ножница. Обувките също бяха бели. Жената не беше млада, но беше в добра форма. Изглеждаше така, сякаш полага доста усилия за този си вид. Косата ѝ беше с цвят на пепел и беше подстригана на черта.